Майлс — не. Изведнъж в кабината на скутера повя хлад. Младежът го погледна стреснато и се сви на седалката.
— Простете, милорд — промърмори той.
— Тази шега вече съм я чувал. Чувал съм ги всичките. — Наистина, оръженосците на баща му — всички бяха местни хора, от областта — постоянно измисляха такива шегички, но интересно защо… звучаха някак различно. Някои от войниците също бяха планинци и изобщо не им липсваше чувство за хумор. — Вярно е, че планинците от Дендарии имат много по-малко предци от вас, лентяите от Ворбар Султана, но това е защото не са преклонили глави и не са се предали на сетаганданците. — Малко преувеличение: сетаганданците бяха окупирали само низините, където се бяха превърнали в лесни мишени за планинците, предвождани от отчаяно младия генерал граф Пьотър Воркосиган. Вместо да изместят позициите си петдесет километра назад, нашествениците се бяха опитали да преследват местните в коварните планини. Областта на Воркосиган бе изостанала в развитието си именно защото беше сред най-опустошените от войната в целия Бараяр.
Да… това оправдание можеше да важи за преди две, дори преди едно поколение. Ала сега?
„Нас, Воркосиган, империята ни откъсва от собствената ни област и ни използва, без да върне онова, което е взела. И после се шегува с нашето обедняване.“ Странно… Никога не беше мислил за ревностната служба на семейството си като за скрит данък, тегнещ върху областта.
Майлс изчака десет минути повече, отколкото възнамеряваше първоначално, после каза:
— Сега завий на юг. Но се издигни с още хиляда метра.
— Да, милорд. — Скутерът се наклони надясно. Малко по-късно автоматичният маяк на земята ги засече и прати стандартното предупреждение по комуникационния пулт. Разнесе се записан глас:
— Опасност. Навлизате в опасно радиоактивна зона…
Мартин пребледня.
— Милорд? Да продължавам ли в тази посока?
— Да. На тази височина няма опасност. Години минаха, откакто за последен път съм летял над пустошта. Винаги ми е било интересно да следя как се развиват нещата там долу.
Обработваемата земя бе отстъпила на горите още преди много километри. Сега дърветата започнаха да стават все по-редки, цветовете им — по-странни и все по-силно в тях преобладаваше сивото; в някои райони растителността беше изсъхнала, в други — необикновено гъста.
— Знаеш ли, почти всичко това е мое — загледан надолу, каза Майлс. — Искам да кажа, лично мое. Не защото баща ми е областен граф. Дядо ми завеща тези земи на мен. Не на баща ми, като по-голямата част от другите ни владения. Винаги съм се чудил какво е искал да ми каже с това. — Изродена земя за изроден наследник, намек за това, че Майлс е инвалид още от раждането си? Или примирено признание, че животът на граф Арал Воркосиган ще изтече дълго преди да се възродят тези загинали земи? — Никога не съм стъпвал долу. Имам намерение някой ден да се облека в противорадиационен костюм и да посетя тези земи — но само след като създам деца. Казват, че имало много странни растения и животни.
— Но хора няма, нали? — попита Мартин, разглеждайки с видимо безпокойство пейзажа долу. Макар че не му беше казано нищо, той се издигна с още няколкостотин метра.
— Има. Малко скитници и бандити, които и без това не очакват да живеят достатъчно дълго, за да се разболеят от рак или да имат деца. От време на време областната гвардия ги лови и ги прогонва. На отделни места се създава измамното впечатление, че земята се възстановява. Всъщност през трийсетте години на моя живот радиационното равнище в отделни райони се е понижило наполовина. Когато остарея, тази територия тъкмо ще започне да става използваема.
— След десет години ли, милорд? — Устните на Мартин се изкривиха в недоверчива усмивка.
— Бих казал, по-вероятно след петдесет години, Мартин… — спокойно го поправи той.
— О!
След няколко минути Майлс проточи шия и погледна през прозореца вляво.
— Ей там. Онова петно са останките от Воркосиган Вашной, старата областна столица. Ха! Сега става сиво-зелено. Когато бях дете, всичко тук беше съвсем черно. Интересно, дали още излъчва сияние през нощта?
— Можем да се върнем тук когато се стъмни и да проверим — след кратка пауза предложи Мартин.
— Не… няма нужда. — Майлс се отпусна назад и отправи очи към издигащата се на юг планина. — Това ми стига.
— Мога да увелича малко скоростта — каза младежът, когато пейзажът смени оттенъка си от плесенясал в по-здравословните зелени, кафяви и златисти цветове. — Да видим на какво е способна тази машина. — Тонът му беше явно умоляващ.
— Аз знам на какво е способна — отвърна Майлс. — И днес не се налага да бързам. Може би друг път.