Майлс мимоходом си взе кифличка от кухнята — да си подложи преди закуската — и излезе на пътеката покрай склона, която водеше в градината (и гробището). Някога това беше място на вечен покой за оръженосците от казармата; след разрушаването на Воркосиган Вашной родът Воркосиган го бе превърнал в семейно гробище. Той поседя в дружеско мълчание до гроба на сержант Ботари, като гризеше кифлата и гледаше как изгряващото слънце оцветява в червено утринната мъгла над имението Воркосиган.
После отиде при гроба на стария генерал Пьотър и няколко дълги минути гледаше надгробната плоча. Някога го беше тъпкал с крака и бе крещял на този подигравателно безмълвен камък, беше шепнал и умолявал. Но изглежда, нямаше какво повече да си кажат със стареца. Защо?
„Защото, по дяволите, не говоря с онзи гроб, с който трябва, ето това е проблемът“ — внезапно реши Майлс. Той безжалостно се обърна и решително се върна в къщата, за да събуди Мартин, който, ако му позволяха, спокойно можеше да спи до обяд. Майлс знаеше едно място, където не можеше да го достигне проклетият комуникационен пулт. И той отчаяно се нуждаеше да поговори с една малка лейди.
— Къде отиваме, милорд? — поинтересува се Мартин, докато сядаше в гравитоскутера и раздвижваше пръстите си.
— В едно малко планинско селище, наречено Силви Вейл. — Майлс се наведе и въведе инструкциите в навигационната програма, която засвети пред тях оцветена триизмерна решетка. — Искам да кацнеш именно в тази точка, ето в тази малка долина, веднага след този склон. Всъщност това е гробище. Между дърветата трябва да има достатъчно пространство, за да спуснеш скутера. Или поне имаше последния път, когато бях там. Това е много красиво място, точно до един поток. Слънчевите лъчи се процеждат между клоните… може би трябваше да си вземем припаси и да си направим пикник. Намира се на четири дни път пеш оттук или два и половина с кон. И на по-малко от час със скутер.
Мартин кимна, запали двигателя, издигна машината над хребета и потегли на югоизток.
— Обзалагам се, че мога да ви закарам за още по-малко време — предложи той.
— Не…
— Отново ли ще минем по заобиколен път?
Майлс се поколеба. Сега, когато вече бяха във въздуха, нетърпението отслабна, заменено от нарастващ страх. „А ти си мислеше, че е трудно да искаш извинение от императора.“
— Да. Исках да ти покажа няколко неща за скутерите и възходящите въздушни течения в планините. Лети право на юг, а ето там — на запад, към онези върхове.
— Да, милорд — упражни новопридобития си стил на ворски прислужник Мартин, но незабавно развали ефекта, като прибави: — По дяволите, това е далеч по-добро от поредния урок по езда. — Двамата с Глупака се разбираха не толкова добре, колкото беше очаквал Майлс. Мартин явно предпочиташе скутерите.
Последва твърде интересен час в Дендарийската клисура и нейните околности. Дори градското момче Мартин остана впечатлен от величествената природа, с удоволствие забеляза Майлс. Те летяха значително по-бавно, отколкото някога Майлс и Иван; като последица от урока закуската в коремите им малко се развълнува, но нямаше непосредствена опасност да излезе навън. Накрая всички оправдания за забавянето се изпариха и те, завивайки, отново поеха на изток.
— А какво има там, в този Силви Вейл? — попита Мартин. — Приятели? Гледки?
— Не точно. Когато бях горе-долу на възрастта на брат ти — всъщност тъкмо бях завършил Имперската академия, — графът, моят баща, ми натресе… тоест ме направи свой Глас в процес, който трябваше да се разгледа от графския съд. И ме прати в Силви Вейл да проведа разследване и съд относно едно убийство. Убийство на бебе заради мутации, точно в стила на древните традиции.
Мартин сбърчи лице:
— Планинци! — с отвращение каза той.
— Ммм. Всичко се оказа далеч по-сложно, отколкото очаквах, дори когато успях да хвана истинския виновник. Момиченцето — а тя беше убита четири дни след раждането си, защото имала заешка устна, — се казваше Райна Ксурик. Ако беше живо, сега щеше да е почти на десет години. Искам да си поговоря с нея.
Веждите на Мартин тръгнаха нагоре.
— А вие… ъ-ъ… често ли приказвате с мъртъвци, милорд?
— Понякога.
Момчето колебливо се усмихна, сякаш казваше: „Надявам се, че това е шега“.
— И те отговарят ли ви?
— Понякога… Ти никога ли не приказваш с мъртъвци?
— Не познавам такива. Освен вас, милорд — поправи се Мартин.
— Аз бях само потенциален мъртвец.
„Не бързай, Мартин. С времето кръгът на познанствата ти неизбежно ще се разшири.“ Майлс познаваше много мъртъвци.