Тя гордо го показа на учениците си, горда като екскурзовод на изложба и развълнувана като шестгодишно дете, което се хвали на приятелите си с буркана с бръмбари. Идвайки в Силви Вейл, Майлс не смяташе да се среща с някого, още по-малко да говори пред публика, затова се чувстваше ужасно неподходящо облечен — в старата си риза в селски стил и износени черни панталони, останали от стара служебна униформа, да не говорим за измачканите армейски обувки, изцапани с кал от брега на язовира. Но той все пак успя да изстиска от себе си няколко общи думи от вида: „Отлично, забележително!“, които изглежда задоволиха всички. Хара излезе с него на верандата и го отведе в другата стая; там целия спектакъл се повтори отново, от което младата учителка за малко щеше да припадне, а малките ученици започнаха да се въртят така, че едва не излетяха от стаята.
Когато отново се върнаха през верандата, Майлс хвана Хара за ръката и я спря за момент.
— Хара… не съм дошъл тук на изненадваща инспекция, за Бога! Дойдох просто да… е, честно казано, просто исках да направя ритуално жертвоприношение на гроба на Райна. — Триножникът, мангалът и парченцата ароматичното дърво бяха в багажника на гравитоскутера.
— Много мило от ваша страна, милорд — отвърна тя. Майлс махна с ръка, но тя леко поклати глава — отрицание на неговото отрицание.
— Изглежда, че сега ще ми трябва лодка, за да го направя — продължи Майлс, — а не искам да рискувам да запаля лодката, в която седя. Или пък сте преместили гробището?
— Да, преди да пуснат водата, хората — които поискаха — преместиха някои гробове. Избрахме много приятно място на хребета, точно над старото гробище. Не преместихме гроба на майка ми, разбира се. Оставих я там долу. Нека дори гробът й бъде погребан, и никакви жертвоприношения за нея. — Тя сбърчи лице. Майлс разбиращо кимна. — А гробът на Райна… е, предполагам, че е заради влажната почва, в низината до потока. Вместо ковчег я бяхме сложили в самоделен дървен сандък, а и тя беше толкова мъничка… не успяхме да я открием, за да я преместим. Навярно просто се е разтворила в пръстта. Това за мен не е важно. Дори, когато се замислих, ми се стори най-добре. Всъщност смятам, че това училище е най-добрият паметник за нея. Всеки ден, когато идвам тук, за да уча децата, е все едно, че изгарям жертвоприношение, само че още по-хубаво. Защото така създавам, вместо да унищожавам. — Хара кимна, решителна и спокойна.
— Разбирам.
Тя внимателно го погледна.
— Добре ли сте, милорд? Изглеждате много уморен. И съвсем блед. Да не сте били болен или нещо подобно?
Майлс предполагаше, че трите месеца смърт могат да се разглеждат като най-тежката болест, която можеше да хване човек.
— Ами, да. Нещо подобно. Но се възстановявам.
— А, отлично. А после ще ви пратят ли някъде?
— Всъщност, не. Имам нещо като… ваканция.
— Иска ми се да ви запозная с нашите деца — моите и на Лем. Докато съм в училището, майката или сестрата на Лем се грижат за тях. Ще дойдете ли в къщи да обядвате с нас?
Майлс бе възнамерявал да се прибере в имението Воркосиган за обяд.
— Децата ли?
— Вече имаме две. Момчето е на четири, а момиченцето — на годинка.
Тук все още никой не използваше утробни репликатори — тя ги беше износила и двете в собственото си тяло, като Райна. Боже господи, а тази жена дори е работила! Подобна покана не можеше да се откаже.
— За мен ще е чест.
— Лем, прави компания на лорд Воркосиган за минутка. — Хара изчезна вътре за да поговори с колежката си, а после — с учениците. Лем послушно разведе Майлс около училището, показвайки архитектурните му особености. Две минути по-късно децата изхвърчаха от сградата и се пръснаха във всички посоки с радостни викове по повод предсрочното приключване на уроците.