— Трябва да ти кажа нещо — рече той.
— Знаех си, че се е случило нещо лошо — отвърна Хара. — Надявам се, че не умираш?
— Не.
— Беше ме страх, че може да е нещо такова. Повечето мутанти не живеят дълго, дори някой да не им пререже гърлото.
— Воркосиган правят всичко наопаки. На мен ми прерязаха гърлото по всички правила, но за да живея, а не за да умра. Това е дълга история и подробностите са засекретени, но всичко свърши с това, че миналата година се оказах в една криокамера далеко-далеко в галактиката. И когато ме размразиха, се появиха разни проблеми от медицински характер. После извърших една глупост. А после извърших още по-голяма глупост, започвайки от това, че излъгах за първата. После ме хванаха. И ме уволниха. Всичките ми успехи, на които се възхищаваше, които те вдъхновяваха, им дойде края. Тринайсетгодишни усилия в кариерата, изхвърлени в канализацията с един замах. Я ми подай тази стомна. — Отпивайки от сладкия огън, той върна стомната на Лем, който я подаде на Хара, а после отново я прибра при себе си. — Какъв ли не си представях, че ще съм на трийсет, но никога цивилен.
Лунната светлина се вълнуваше по езерната повърхност.
— Ти ми заповяда „стой изправена и говори истината“ — след дълго мълчание каза Хара. — Това означава ли, че сега ще прекарваш повече време в областта?
— Възможно е.
— Отлично.
— Ти си безмилостна, Хара — изпъшка Майлс.
Хор от щурците изпълняваше в гората тиха песен, малка соната за лунната светлина.
— Дребосък… — В тъмнината гласът на Хара беше също толкова сладък и убийствен, колкото кленовата медовина. — Родната ми майка уби дъщеря ми. И беше съдена пред целия Силви Вейл. И ти мислиш, че не зная какво е публичен позор? Или загуба?
— А защо, според теб, ти разказвам всичко това?
В полумрака на слабата лунна светлина Хара седя мълчаливо достатъчно дълго, за да успее Лем да пусне стомната за последен път по кръга. После тя каза:
— Продължавай. Просто продължавай напред. Нищо повече не можеш да направиш и с никакви трикове не можеш да получиш облекчение. Просто продължавай напред.
— А какво има там, от другата страна? Когато пристигнеш?
Тя сви рамене.
— Отново собствения ти живот. Какво друго?
— Това обещание ли е?
Хара вдигна от земята малко обло камъче, повъртя го в ръка и го хвърли във водата. Лунните отражения затанцуваха по повърхността.
— Това е неизбежност. Никакви уловки. Никакъв избор. Просто продължаваш напред.
Мартин, заедно със скутера, отново се вдигнаха във въздуха около обяд на другия ден. Очите на Мартин бяха зачервени и подпухнали, а бледият зеленикав оттенък на физиономията му беше достоен за скоростно преминаване през Дендарийската клисура. Той пилотираше много бавно и внимателно, което отлично устройваше Майлс. Мартин не беше особено разговорлив, но успя да попита:
— Открихте ли каквото търсехте, милорд?
— В тази планина светлината е по-ясна, отколкото където и да било другаде на Бараяр, но… не. Някога търсеното беше тук, но сега вече го няма. — Майлс се извърна в притискащите го към седалката ремъци и погледна през рамото си назад, към отдалечаващите се хълмове. „Тези хора се нуждаят от хиляди неща. Но не и от герой. Поне не от герой като адмирал Нейсмит. А от герои като Лем и Хара.“
Майлс примижа — може би не беше особено доволен от тази светлина, която в момента биеше в очите му.
След малко той попита:
— „Средна възраст“ — колко години е това, Мартин?
— Хм… — Момчето сви рамене. — Трийсет, предполагам.
— И аз винаги съм смятал така. — Макар веднъж да бе чул какво определение даде на това графинята: че средната възраст била с десет години повече от възрастта, на която си сега, независимо колко е точно. Юбилей, който винаги бяга напред.
— В Имперската Военна Академия имах един преподавател — продължи той, а в това време хълмовете под тях започнаха да придобиват по-меки очертания, — който ни водеше курса по тактическо инженерство. Той казваше, че никога не си правел труда да променя изпитните тестове от семестър на семестър, за да предотврати преписване. Защото макар въпросите да били едни и същи, отговорите постоянно се променяли. Тогава си мислех, че се шегува.
— Е? — послушно попита Мартин.
— Няма значение, Мартин — въздъхна Майлс. — Просто продължавай напред.
ГЛАВА 12
След връщането им в езерното имение и скромния обяд, от който Мартин напълно се отказа, Майлс се затвори в стаята с комуникационния пулт и се приготви да посрещне очаквания порой от съобщения, препратени от Ворбар Султана. Поздравленията за рождения му ден напълно отразяваха характера на изпращача си: сериозно и искрено — от Грегор, с оттенък на предпазлива ирония — от Иван. И още няколко послания от малкото познати, които знаеха, че в момента е на Бараяр.