— Алис твърди, че е мила — рече графинята, — и аз вярвам на нейната преценка. Макар че не зная дали младата дама напълно осъзнава в какво се забърква. Моля те, Майлс, увери доктор Тоскана, че може да разчита на моята подкрепа, каквото и решение да вземе.
— Разбира се, че ще се съгласи, ако Грегор й предложи да се омъжи за него — каза графът.
— Само ако любовта така е преобърнала живота й с главата надолу, че е изгубила всякакъв инстинкт за самосъхранение — отвърна графинята. — Повярвай ми, трябва да си си изгубил ума, за да се омъжиш за бараярски вор. Да се надяваме, че именно това се е случило с нея. — Родителите му размениха странни усмивки.
— Хм, я да видим — продължи графът. — Какво сме правили ние на трийсет години? Можеш ли да си спомняш толкова далечни събития, Корделия?
— Съвсем смътно. Тогава бях в Бетанския астрономически проект и провалих първата си възможност да ме повишат в капитан. Впрочем, през следващата година шансът ми се предостави наново и бъди сигурен, че се хванах за него и с двете си ръце. Ако не беше той, никога нямаше да срещна Арал там, където го срещнах, и ти нямаше да съществуваш, Майлс, така че сега за нищо на света не бих искала да променя миналото.
— Аз станах капитан на двайсет и осем — самодоволно си спомни графът. Графинята му направи гримаса. — Службата на корабите ми харесваше. Успях да се спася от канцеларска работа още четири-пет години, докато Ецар и умниците в Генералния щаб не започнаха да планират анексирането на Комар. — Лицето му отново стана сериозно. — Пожелай успех на Грегор от мое име. Надявам се, че ще успее там… където аз не успях така, както ми се искаше. Благодаря на Бога за новото поколение и за възможността да започнем всичко на чисто. — Двамата с графинята се спогледаха и той довърши: — Доскоро, момче. Обади ни се, по дяволите.
— Пази се, чуваш ли? — прибави майка му. — И ни се обади, по дяволите.
Силуетите им избледняха и изчезнаха от екрана.
Майлс въздъхна. „Не мога повече да отлагам това, наистина не мога.“
Майлс успя да отложи това с още един ден, като на следващата сутрин накара Мартин да го откара обратно във Ворбар Султана. Мама Кости му поднесе обяд в разкошното уединение на Жълтия салон. Тя очевидно полагаше много усилия да направи това по всички правила; може би се готвеше за този изпит по пригодност за новата си работа с помощта на ръководства по етикет или чрез съветите на другите ворски прислужници в района. Майлс покорно ядеше, подтискайки нетърпимото си желание да награби всичките чинии и да се присъедини към Мартин и майка му в кухнята. Някои страни от ролята на ворски лорд му се струваха невероятно идиотски.
След обяда той се отправи към стаята си, за да се заеме най-сетне със задачата да съчини отговор до родителите си. Тъкмо беше записал и изтрил три варианта — първият се оказа прекалено мрачен, вторият прекалено лекомислен, а третият прекалено изобилстваше от грозни сарказми — когато опитите му бяха прекъснати от сигнала за повикване. Майлс се зарадва на прекъсването, макар че над видеоплочата се появи братовчед му. Иван бе униформен, явно се обаждаше през обедната си почивка.
— А, върнал си се. Отлично — започна той. Това „отлично“ прозвуча съвсем искрено, явно предполагайки повече от един смисъл. — Вярвам, че след кратката почивка сред хълмовете се чувстваш по-добре, нали?
— В известен смисъл — предпазливо отвърна Майлс. Как Иван толкова скоро бе научил, че е в града?
— Отлично — повтори братовчед му. — Виж сега, чудех се дали си предприел нещо по въпроса с лечението си? Ходи ли на лекар?
— Още не.
— Поне записа ли си приемен час?
— Не.
— Хм. Майка ме питаше. Изглежда, нея я е питал Грегор. Познай кой стои най-отдолу в тази йерархия от командири и на кого е възложено да предприеме нещо! Казах й, че според мен още нищо не си предприел, но сега те питам: защо?
— Ами… — Майлс сви рамене. — Няма никаква причина да бързам. Не ме изхвърлиха от ИмпСи заради припадъците, а защото фалшифицирах доклада си. Нито повече, нито по-малко. Така че даже докторите да могат да направят нещо, та утре да се върна в превъзходно, гарантирано работно състояние, — а ако можеха, то моят дендарийски хирург отдавна щеше да го направи, — то това… няма да промени нищо. — „Илян няма да ме приеме обратно. Не може. Проблемът е в проклетите му принципи, а Илян е най-принципния човек на света, когото познавам.“