„Но по-изплашен.“
Да не би да е загубил смелостта си след тази тягостна история с иглогранатата? В паметта му като светкавица проблесна отчетлива картина: как той под странен ъгъл вижда гръдния си кош, взривяващ се в мъгла от алени пръски, и с нищо несравнимата болка, и отчаянието, което не можеше да се изкаже с думи. А в това, да се връща обратно към живота, също нямаше нищо приятно. Тази болка продължаваше вече седмици и от нея нямаше отърваване. Да облече отново екипировката, за да излезе с отряда навън и да се отправи към Ворберг, беше достатъчно тежко, спор нямаше, но преди припадъка той се справяше отлично.
Така… нима всичко това, от начало до край, от припадъка до подправянето на рапорта е било някакъв хитър танц, за да избегне необходимостта някога отново да гледа игломета откъм дулото, без при това да произнася на глас думите: „Аз се отказвам.“
По дяволите, разбира се, че се страхуваше! Трябва да си абсолютен кретен, за да не се страхуваш. Всеки би се страхувал, а той вече е бил мъртъв. И знае колко лошо е това. Да умираш е болезнено, смъртта е едно голямо нищо и всеки здравомислещ човек би се постарал да избегне и едното, и другото. А той все пак се върна. Всеки предишен път, след онези малки смърти, той пак се връщаше — със счупени ръце, със счупени крака, с всички онези рани, които бяха оставили по тялото му от главата до петите цяла карта от тънки бели следи. Отново, и отново, и отново. Колко пъти трябва да умреш, за да докажеш, че не си страхливец? Колко болка трябва да изпиташ, за да вземеш този изпит?
Иван е прав. Той винаги беше намирал начин да преодолее стената. Майлс проигра в ума си напълно реалистичния сценарий. Да допуснем, че успее да приведе главата си в ред — не е важно къде, тук, на Комар, или на Ескобар. Да предположим че избяга, а ИмпСи се откажеше от идеята да убие вора-ренегат и стигнат до някакво мълчаливо споразумение да се игнорират взаимно сега и завинаги. И той ще стане целият само Нейсмит. И после какво?
„Ще посрещна огъня. Ще изкача тази стена.“
И какво после?
„Ще го направя отново.“
А после?
„И отново.“
А после?
„Логически е невъзможно да се докаже отрицателен отговор. Уморих се да катеря стените.“
Не. Нямаше нужда нито да застава пред огъня, нито да бяга от него. Ако огънят застанеше на пътя му, той щеше да се договори с него. И каквото и да беше това, не беше страхливост, по дяволите.
„Тогава защо досега не предприех нищо за лечението си?“
Майлс разтърка лицето и очите си, седна изправено и опита още веднъж да съчини логически свързан отчет за новото си цивилно положение, и за това, по какъв начин го е постигнал, за адмирал граф Воркосиган и графинята, жената, към която баща му обикновено се обръщаше с „мили капитане“. Резултатът, както се страхуваше Майлс, се получи много глупав и плосък, още по-лош от поздравлението на Марк, но той се отказа от идеята още веднъж да отложи това за другия ден. Майлс записа съобщението и го прати.
Но не по теснолъчевия канал. Той остави писмото да пътува по дългия път, с обикновена поща, макар и с маркер „лично“. В крайна сметка писмото замина и Майлс не можеше да го повика обратно.
Куин също му бе пратила поздравление, в което думите бяха подбрани така, че да не дава възможност на цензорите от ИмпСи да се забавляват прекалено много. Но през външната им невъзмутимост прозираше силна тревога. Второто й запитване вече беше явно тревожно.
Майлс с огромна неохота й прати редактиран вариант на предишното си послание, изхвърляйки от там всякакви встъпления и започвайки направо с онези резултати, които му беше предсказала. Куин заслужаваше най-доброто, но това беше най-доброто, на което беше способен в момента. А тя не беше заслужила мълчание и пренебрежение. „Прости ми, Ели.“
На следващия ден Иван се самопокани на вечеря. Майлс се страхуваше, че ще трябва да изтърпи още един рунд пропагандна кампания с цел да го принуди да се заеме със здравословните си проблеми, за чието решаване той все още не беше предприел нищо. Но вместо това братовчед му донесе цветя на Мама Кости и през цялото време, докато вечерята се готвеше, вися в кухнята и я разсмиваше докато тя не го изгони. Майлс вече беше започнал да се опасява, че това е началото на нова кампания — опит да му отмъкне готвачката. Макар че засега не беше сигурен от свое име ли действа Иван, или в интерес на лейди Алис.
Тъкмо започваха десерта — по молба на Иван отново прасковен сладкиш, — когато ги прекъсна повикване по комуникационния пулт, или по-точно Мартин, нахлул в стаята със съобщението: