— Там, по кома ви търси някакъв сухар от ИмпСи, лорд Воркосиган.
„Илян? Защо ще ме търси Илян?“ Но когато, следван от любопитния Иван, Майлс се добра до най-близкия комуникационен пулт на етажа (който се оказа в старата дневна на дядо му, гледаща към градината зад къщата), над видеоплочата се появи лицето на Галени.
— Ти, мазен проклет малък сводник — с убийствено безизразен глас каза Дъв.
Невинната, доброжелателна и изплашена реплика на Майлс: „Здрасти, Дъв. Какво е станало?“ — се препъна, падна възнак и така и остана да лежи, увяхвайки под пламтящият поглед на Галени. Лицето на Галени не бе нито зачервено, нито побледняло, а синкавосиво от гняв. „Май трябваше да остана в имението Воркосиган поне още една седмица.“
— Ти си знаел. Ти си го уредил! Ти ми подля вода!
— Хм, само да уточним… — Майлс мъчително преглътна. — За какво говориш?
Галени дори не си направи труда да го удостои с отговор, а само проблесна с очи. Устните му се бяха извили, оголвайки зъби в изражение, което нямаше нищо общо с усмивка.
— Да не би да говориш за Грегор и Лайза? — осмели се попита Майлс. Отново зловещо мълчание, нарушавано само от дишането на Галени. — Дъв… Не знаех, че ще се получи така. И кой би предположил, след всички тези години? Опитвах се да ти направя услуга, по дяволите!
— Единственото и най-хубаво нещо, което някога се е появявало в живота ми. И ми го отнеха. Откраднаха ми го. Вор наистина означава „крадец“. И вие, проклети бараярски крадци, винаги си помагате, нали? Ти, твоят скъпоценен скапан император и цялата ви отвратителна банда!
— Ъ-ъ — намеси се Иван, — този комуникационен пулт може ли да се подслушва, Майлс? Извинявай, Дъв, но ако ще се изразяваш така… хм… откровено, няма ли да е по-добре да го направиш при лична среща? Искам да кажа, надявам се, че не се обаждаш по канала си от ИмпСи. Те имат уши на най-неочаквани места.
— ИмпСи може да си вземе тези уши и тъпата глава между тях и да си напъха всичко това в колективния си задник. — Произношението на Галени, обикновено с неуловимо изтънчен акцент, се превръщаше не просто в комарско, а улично комарско.
Майлс даде знак на братовчед си да млъкне. Като си спомнеше какво се бе случило с двамата нещастни сетагандци предния път, когато бе видял Галени толкова разстроен, то личната среща в настоящия момент му се струваше особено неподходяща идея. Ефрейтор Кости беше тук, за да го пази, разбира се, но дали щеше да се справи с един от собствените си началници? Невменяем и готов на убийство? Бе прекалено да иска това от бедния войник.
— Дъв, наистина съжалявам. Не съм и предполагал, че ще стане така. Нищо подобно не съм планирал. Това изненада всички ни, даже лейди Алис. Питай Иван.
Братовчед му сви рамене и разпери ръце.
— Вярно е.
Майлс предпазливо се прокашля.
— А как… хм… откъде научи?
— Тя ми се обади.
— Кога?
— Преди пет минути.
„Тя току-що го е изритала зад борда. Страхотно!“
— Двамата ми се обадиха заедно — изръмжа Галени. — Тя каза, че съм бил най-добрият й приятел тук и че искала да съм първият комарец, който научава новината.
„Значи Грегор наистина се е решил и го е направил.“
— И… ъ-ъ… ти какво отговори?
— Поздравих ги, разбира се. Какво друго можех да кажа? Когато тези двамата просто си седяха и ми се усмихваха?
Майлс облекчено въздъхна. Отлично. Галени не беше изгубил самообладание. Той просто му беше позвънил, за да има на чие рамо да… не, не да поплаче, а да поскърца със зъби. В известен смисъл това бе проява на огромно доверие. „Супер. Благодаря ти, Дъв.“
Иван разтри тила си.
— Значи сваляш тази жена цели пет месеца, а всичко което си постигнал е, че тя те смята за своя най-добър приятел, така ли? Дъв, какво си правил през цялото това време, по дяволите?
— Тя е Тоскана — отвърна Галени. — А аз съм само един разорен колаборационист, по стандартите на нейното семейство. Трябваше да убедя Лайза, че имам бъдеще, достойно за нея — не, сега няма какво да се види, но по-късно… А после изведнъж се появи той и просто… просто ми я отмъкна без никакви проблеми.
Майлс, който лично беше видял как Грегор едва ли не ходеше на ръце в стремежа си да се хареса на Лайза, само промърмори:
— Хм.
— Пет месеца е адски много време — продължи Иван, отново с тон на сериозна критика. — Господи, Дъв, защо не ми поиска съвет по-рано?
— Тя е комарка. Какво може някой от вас, проклети бараярци, оловни войничета такива, проклети паяци… какво може да знае за комарските жени? Интелигентни, образовани, възпитани…