— Ами ако всички разсъждават по този начин?
— Хм… — Майлс разтри челото си. — Радвам се, че ми разказа това.
— Само защото ти си единственият ми познат, който е бил с Илян в продължение на дълги години. Иначе… Не съм сигурен, че изобщо щях да говоря за това. Не и извън ИмпСи.
— Нито вътре в ИмпСи. Но остава Хароче. Той работи под прякото ръководство на Илян от почти толкова време, колкото и аз.
— Навярно тъкмо затова ми е трудно да намеря общ език с него.
— Какво пък… Можеш пак да поговориш с мен, нали? Ако те разтревожи още нещо.
— Възможно е да няма основание за тревога — не особено убедено каза Галени.
Сега Майлс от сто метра можеше да усети, кога човек съзнателно отхвърляше някоя мисъл.
— Да. Хм… премисли ли относно пиенето?
— Да — въздъхна Дъв.
На второто утро след този разговор Майлс беше потънал до уши в инвентаризация на открития в гардероба си твърде беден комплект от цивилни дрехи, правейки списък на това, какво липсваше в него и размишлявайки дали нямаше да е по-лесно, ако наемеше камериер и му заповядаше: „погрижи се за това“. В този момент комуникационният пулт в спалнята му иззвъня. Отначало той не му обърна внимание, после се вдигна на крака, измъкна се от купчината хвърлени на пода дрехи и отиде да отговори.
Над видеоплочата се появи суровото лице на Илян и Майлс автоматично се изпъна, изправяйки гръб.
— Да, сър?
— Къде се губиш? — рязко попита Илян.
Майлс го зяпна.
— В замъка Воркосиган. Нали ми се обаждаш тук.
— Знам това — раздразнено отвърна Илян. — А защо си там, а не тук — в девет нула нула, съгласно заповедта?
— Извинявай… Каква заповед?
— Моята! „Ела тук точно в 9:00 и си вземи бележника. Ще ти хареса. Нещо изумително“. Мислех, че даже ще подраниш.
Майлс позна този стил — да, Илян дословно се цитираше. Но съдържанието на цитата раздрънка тревожно камбаните в главата му.
— За какво става дума?
— За нещо, което са подготвили моите сетагандски аналитици; цяла седмица ми проглушават ушите с това. Може да се окаже високорезултатно и много евтино тактическо джудо. Има един господин, полковник Тремонт, и аналитиците ми смятат, че няма да намерим по-подходящ човек от него, който да сложи оръжие в ръцете на отслабващата марилакска съпротива. Само че има един малък проблем. В момента той гостува в сетагандския пленнически лагер на Дагула IV. Това преживяване трябва да е достатъчен мотив за него, ако успеем да го освободим. Анонимно, разбира се. Възнамерявам да ти предоставя значителна свобода по отношение на метода, но искам следните резултати: нов лидер на Марилак, който по никакъв начин не може да се свърже с Бараяр.
Майлс не само позна тази операция; той беше готов да се закълне, че Илян бе използвал абсолютно същите думи, когато му я описа за първи път. И това се случи на едно суперсекретно утринно съвещание в щаб-квартирата на ИмпСи, преди много години…
— Саймън… операцията на Дагула беше изпълнена преди пет години. Марилакците изхвърлиха последните сетагандци от планетата си миналата година. Ти ме уволни преди месец. Вече не работя за теб.
— Ти какво, да не си се побъркал? — попита Илян и внезапно замълча. Двамата се втренчиха един в друг. Лицето на Илян се промени. Вцепени се. — Извинявай — промълви той и прекъсна връзката.
Майлс дълго седя, втренчен в празната видеоплоча. Никога сърцето му не бе туптяло толкова силно, колкото сега, докато стоеше съвършено неподвижно в празната стая.
Съобщението на Галени го беше обезпокоило.
Сега бе ужасен.
ГЛАВА 14
Майлс остана неподвижен цели десет минути. Галени имаше право. По дяволите, Галени нямаше представа и за половината от проблема! Илян не само забравяше неща, които са ставали, но и си спомняше онези, които не са ставали. Пропада в миналото ли?
„Ей, ако този човек не може да каже коя година сме, тогава знам начин да си получа обратно предишната работа…“
Не беше много смешно.
Какво да направи? Майлс определено бе единственият на Бараяр, който не можеше да си позволи да критикува Илян. Със сигурност щяха да го изтълкуват като негодувание от уволняването му или още по-лошо, като опит за отмъщение.
Ала не можеше и да игнорира тази ситуация — след като вече знаеше това, което узна сега. От кабинета на Илян се лееше потоп от заповеди и хората се подчиняваха на тези заповеди. С доверие. Щеше да отнеме много време, за да се оспори трупаното в продължение на тридесет години доверие. Колко щети можеше да нанесе дотогава Илян? И то точно в този момент? Ами ако се върнеше във времето до някой от по-кървавите моменти на комарското въстание?