— Изглеждаше адски уплашен. Като всички нас. Да арестуваш шефа на Имперската служба за сигурност в самото сърце на щаб-квартирата на ИмпСи… не е лесна задача.
— Не. Не… Нямам право да критикувам човека, който е на бойната линия. Сигурно му е трябвало време, за да се увери. Не можеш да си позволиш да допуснеш грешка с такова нещо, ако мислиш за кариерата си. Както прави Хароче. — Арестуването на Илян пред толкова много свидетели му се струваше излишна жестокост. „Илян поне ме уволни на четири очи.“ Но от друга страна, всичко бе абсолютно ясно, без каквато и да е двусмисленост, не оставаше място за съмнения, слухове и инсинуации. Нито за спорове.
— Моментът е изключително неподходящ — продължи Майлс. — Макар че едва ли има такова нещо, като подходящ момент за биокибернетичен срив. Чудя се… дали не се дължи на напрежението от растящите… хм, императорски нужди? Струва ми се невероятно. Илян се е справял с далеч по-тежки кризи, отколкото тази сватба.
— Едно напрежение не трябва да е много сериозно, за да е последно — отбеляза Галени. — Това нещо можеше да е реалност от бог знае колко време. — Той помълча. — Чудя се дали вече не е имал този проблем, когато те уволни? Искам да кажа… може ли да се твърди, че преценката му още тогава не е била безпристрастна?
Майлс мъчително преглътна. Не знаеше дали да е благодарен на Дъв за това, че казва гласно нещо, за което той не смееше дори да си помисли.
— Иска ми се да можех да отговоря с „да“. Но не. В решението му нямаше нищо неправилно. То напълно логично произтичаше от неговите принципи.
— Тогава кога е започнало? Това е ключов въпрос.
— Да. И аз се чудя. Всички останали също ще се питат, сигурен съм. Но предполагам, че всички ще трябва да чакаме какво ще ни кажат лекарите от ИмпСи. И като стана дума, няма ли някаква информация каква е причината за този проблем?
— Не съм чул нищо по въпроса. Но те едва са започнали с изучаването на проблема. Мисля че ще им се наложи да доставят експерти, известни само на ограничен кръг лица.
Най-накрая Мартин се появи с пиенето им. Галени все пак реши да остане за вечеря; от тази новина лицето на Мартин придоби обезпокоен вид. Тъй като Мама Кости без никакво предупреждение им сервира изящно и щедро угощение за двамата, Майлс можеше да направи само един извод: Мартин е трябвало да се откаже от порцията си в полза на гостенина и да се задоволи със сандвичи. Знаейки каква е представата на Мама Кости за „бърза закуска“, Майлс не изпитваше особени угризения, макар че днес изкуството й оставаше недооценено — вниманието на Майлс и Галени беше насочено другаде.
И все пак… най-лошото при Илян вече беше минало, най-голямата опасност — предотвратена. Оставаше само да се довърши започнатото.
„Тази сутрин сушените горгони над страничния вход на щаба на ИмпСи изглеждат много странно“ — помисли си Майлс, — „като че ли са угнетени от скръб и едновременно с това готови да се пръснат от напиращите отвътре зловещи тайни.“ И израженията на хората, покрай които минаваше, много приличаха на лицата на гранитните фигури. Дежурният ефрейтор, стоящ на пропуска в предверието, вдигна поглед към Майлс и обезпокоено премигна:
— Какво обичате, господине?
— Аз съм лорд Воркосиган. Дойдох да видя Саймън Илян.
Дежурният провери данните на комуникационния си пулт.
— Няма ви в списъка ми, милорд.
— Не. Просто се отбих да го посетя. — И дежурният, и всички останали трябваше поне да знаят, че Илян отсъства. Дори и заради това, че със сигурност ги бяха уведомили: задълженията на шефа в момента се изпълняват от Хароче. — В клиниката. Дайте ми пропуск и ме пуснете, моля.
— Не мога да го направя, милорд.
— Разбира се, че можете. Това ви е работата. Кой е дежурният офицер днес?
— Майор Жарле, милорд.
— Отлично. Той ме познава. Обадете му се, за да ви даде разрешение.
След две минути на комуникационния пулт се появи лицето на Жарле.
— Да?
Ефрейторът му обясни какво иска Майлс.
— Не мисля, че това е възможно, милорд — неуверено каза Жарле на Майлс, който се беше надвесил над рамото на дежурния, за да попадне в полезрението на камерата.
Майлс въздъхна.
— Обадете се тогава на шефа си. По дяволите, не… За да се изкача по цялата командна верига, ще ми трябват около трийсет минути. Хайде да разкараме посредниците от нея, а? Никак не ми се иска да безпокоя генерал Хароче точно сега, когато несъмнено има ужасно много работа, но вие все пак му се обадете.
Жарле очевидно също нямаше желание да досажда на началника си, но не можеше да отпрати просто така един ворски лорд, а да го игнорира беше невъзможно. Само след десетина минути се свързаха с ком-пулта на Хароче. „Добра работа, при тези обстоятелства“ — помисли си Майлс.