— Те могат да изискат всяко оборудване и експерти, които им потрябват. Лично отделих средства и упълномощих Хароче за всичко, което може да поиска.
— Грегор, помисли за малко. Хароче не ме пусна вътре. Мен. Да видя Илян.
Пръстите на императора раздразнено се свиха в юмрук.
— Майлс, остави човека да поеме дъх. Затънал е в грижи до шия — в авариен режим да поеме всичките задължения на Илян, да прехвърля собствения си отдел на заместника си… Дай му няколко дни, за да уреди всичко, без да му висиш на главата, ако обичаш. Когато почувства, че владее положението, Хароче ще се поотпусне, убеден съм. Трябва да признаеш, че Саймън пръв щеше да одобри тези предпазни мерки при подобна критична ситуация.
— Вярно е. Саймън би предпочел да е в ръцете на хора, които мислят за сигурността. Но започвам да мисля, че предпочитам да видя поне някакви признаци на това, че хората в чиито ръце е, наистина се грижат за Саймън Илян. — Той си спомни дългия кошмар на собственото си запознанство с посткриогенната амнезия. Това беше един от най-ужасните периоди в живота му: да изгуби всичките си спомени, самия себе си… дали Илян не преживяваше нещо подобно? Или нещо още по-страшно? Тогава Майлс се бе изгубил сред непознати. Дали Илян не се беше изгубил сред хора, които би трябвало да са му приятели?
Майлс въздъхна.
— Добре, ще оставя бедния Хароче на мира. Бог знае, че не му завиждам. Обаче ще ме държиш в течение за състоянието на Илян, нали? Всичко това… неочаквано ме изплаши.
Грегор го погледна съчувствено.
— Илян на практика беше твоят наставник, нали?
— Да, в своя собствен язвителен и взискателен маниер. Сега виждам, че това е било отличен способ. Но дори и преди… той е служил на баща ми трийсет години, през целия ми живот. До осемнайсетгодишен го наричах „чичо Саймън“, докато не ме приеха в Академията, после го наричах само „сър“. По онова време той вече нямаше живи роднини и работата му, а започвам да си мисля, и онзи проклет чип в главата му, го лишиха от всякаква възможност да си създаде собствено семейство.
— Не знаех, че го приемаш за нещо като втори баща, Майлс.
Той сви рамене.
— По-скоро за чичо. Това е… семеен въпрос. А аз съм вор.
— Радвам се да чуя, че го признаваш — измърмори Грегор. — Едно време някои се чудеха дали съзнаваш този факт.
Майлс се изчерви.
— Задължен съм към Илян като… това е нещо средно между дълг към приемния ми чичо и към човек, който е служил на семейството ми. А в момента аз съм единственият Воркосиган на планетата. Чувствам го като… не, не само го чувствам, това наистина е мой дълг.
— Верността винаги е било главното в рода Воркосиган — съгласи се Грегор.
— Така че се е превърнала в нещо като навик.
Грегор въздъхна.
— Ще те държа в течение, разбира се.
— Всеки ден? Хароче ще те информира веднъж дневно, знам го, на сутрешния доклад на ИмпСи.
— Да, Илян и сутрешното ми кафе винаги пристигаха едновременно. А понякога, когато идваше лично, той сам ми го носеше. Винаги съм го приемал като любезен намек: „Седни и ме слушай внимателно“.
— Точно в стила на Илян — усмихна се Майлс. — Веднъж дневно, разбрахме ли се?
— Ох, добре. Виж, трябва да свършвам.
— Благодаря ти, Грегор.
Императорът прекъсна връзката.
Майлс се облегна назад, частично удовлетворен. Трябваше да даде на хората и събитията време да се върнат в обичайните си релси. Той си спомни собствения си спокоен съвет, даден на Галени: за интуицията и доказателствата. Така че демонът на интуицията му можеше да се прибере обратно — Майлс си представи как пъха малък гном с вида на Нейсмит в куфар, затваря капака и стяга ремъците. И как отвътре се чуват приглушени вопли и удари… „Аз бях най-добрият агент на Илян не защото спазвах правилата повече от другите.“ Ала още беше дяволски рано да каже: „Тук има нещо нередно“ или дори да си го мисли на глас.
ИмпСи щеше да се погрижи за своите, винаги го правеше. И той нямаше отново да се направи на глупак пред всички. Щеше да почака.
ГЛАВА 15
Седмицата се точеше мъчително. Отначало кратките ежедневни съвещания по комуникатора с Грегор удовлетворяваха Майлс, но с всяко следващо, което се покриваше с предишното с минимално усещане за някакъв прогрес, предпазливостта на службата за безопасност започна да изглежда на Майлс твърде обезпокоителна. Той се оплака от това на Грегор.
— Винаги си бил нетърпелив, Майлс — отбеляза императорът. — Нищо не ти се струва достатъчно бързо.
— Илян не би трябвало да чака лекари. Другите — може би, но не и той. До абсолютно никакви заключения ли не са стигнали още?