— Изключиха възможността от мозъчен кръвоизлив.
— Мозъчният кръвоизлив го изключиха още през първия ден. А после? Какво става с чипа?
— Има някои очевидни доказателства за износване или повреда на чипа.
— И това беше ясно още от самото начало. Каква повреда? Кога? Как? Защо? Защо се мотаят толкова, по дяволите?
— Все още изключват други неврологични проблеми. И психологически също. А това явно не е лесно.
Майлс се прегърби и измърмори:
— Не вярвам на версията за психоза от органичен характер. Този чип е стоял в главата му прекалено дълго без каквито и да било проблеми или странични ефекти.
— Ами… изглежда, че тъкмо това е въпросът. Илян е носил това устройство работещо в мозъка му повече от всеки друг човек. Така че няма база за сравнение. Той самият е отправна точка. Никой не знае какво е въздействието на трийсет и пет години изкуствена памет върху личността. Може би сега ще разберем.
— Все пак смятам, че откриването трябва да стане по-бързо.
— Правят всичко каквото могат, Майлс. Просто трябва да чакаш, като всички нас.
— Да, разбира се…
Грегор прекъсна връзката. Майлс впери невиждащи очи в празното пространство над видеоплочата. Проблемът с обобщената информация беше, че винаги е ужасно мъглява. Истината се криеше в подробностите, в суровите данни, там бяха всички малки подсказки, ключовете, които подхранваха интуитивното демонче, докато то не станеше здраво и силно, а понякога не порастеше дотолкова, че да се превърне в истинска Теория или дори в Доказателство. Майлс беше отделен от реалността най-малко от три слоя: лекарите от ИмпСи съкращаваха доклада за Хароче, който забъркваше доклада за Грегор, който прецеждаше данните за Майлс. В този момент в дестилираната информация оставаха твърде малко факти, за да си състави мнение от тях.
На следващата сутрин лейди Алис Ворпатрил се завърна от официалното си пътуване до Комар и още същия следобед се обади на Майлс. Той се взе в ръце, готвейки се да поеме удара от цял куп нови социални задължения — потиснатият му вътрешен глас закрещя: „На помощ!“ и безуспешно се замята в търсене на укритие. Същият този вътрешен глас беше измъкнат за петите от дупката си и поставен на крака, за да може да марширува накъдето заповяда лейди Алис.
Но вместо заповеди, първите й думи бяха:
— Майлс, откога знаеш за тези ужасни глупости със Саймън?
— Ъ-ъ… от две седмици.
— И нито един от трима ви ли, идиоти такива, не му дойде на ум, че аз бих искала да знам за това?
Трима идиоти… Иван, Майлс и… Грегор? Явно наистина беше вбесена.
— Не можеше да направиш нищо. Тъкмо беше заминала за Комар. А и вече имаше изключително важна задача. Е, признавам, че поне аз не се сетих.
— Глупаци — изсумтя тя. Кафявите й очи горяха като въглени.
— Хм-м… Между другото, как вървят нещата? На Комар?
— Не чак толкова добре. Родителите на Лайза са доста разстроени. Направих всичко, каквото можах, за да успокоя страховете им, особено като се има предвид, че според мен те до голяма степен са съвсем основателни. Помолих майка ти да се отбие на Комар по пътя за насам и пак да поговори с тях.
— Майка ми се прибира? Кога?
— Скоро, надявам се.
— А ти, хм… сигурна ли си, че тя е най-подходяща за тази работа? Понякога е ужасно пряма в мнението си за Бараяр. И не винаги е особено дипломатична.
— Вярно, но затова пък е абсолютно честна. И има онова особено умение — да накара даже най-невероятните неща да изглеждат като съвършено нормални, поне докато говори с теб. Хората винаги се съгласяват с нея и после цял месец се чудят как е станало това. Във всеки случай, аз изпълних всичките си задължения на Баба.
— В такъв случай… ще има ли сватба, или не?
— О, ще има, разбира се. Но има разлика между нещата, направени насила, и нещата, които са свършени с желание. Има голямо напрежение, което не можах да премахна. А нямам намерение да оставям недовършено нещо, с което мога да се справя. И наградата ми ще е добрата воля и на двете страни. — Тя свирепо се намръщи. — Като стана дума за добра воля и за липсата на такава… казаха ми, че Саймън лежи в клиниката на ИмпСи, и аз естествено веднага отидох да го видя. А онзи идиот, генерал не-знам-си-кой, отказа да ме пусне!
— Хароче ли? — рискува да познае Майлс.
— Да, точно той. Вижда се, че този тип не е вор. Майлс, не можеш ли да направиш нещо?
— Аз!? Нямам никаква власт.
— Но си работил с тези, тези… хора дълги години. Предполага се, че ги разбираш.
„ИмпСи — това съм аз“ — бе казал той веднъж на Ели Куин. Тогава беше много горд да се отъждестви с тази могъща организация, сякаш се беше сраснал с нея, образувайки нещо като киборг от най-висш порядък. Е, вече го бяха ампутирали от ИмпСи, а Службата, изглежда, продължаваше напред с пълно безразличие към този факт.