— Вече не работя с тях. А дори да работех, пак щях да съм само обикновен лейтенант. Лейтенантите не заповядват на генерали, даже да са вор. И мен Хароче не ме пуска при Илян. Мисля, че трябва да поговориш с Грегор.
— Току-що приказвахме. Той се изказа влудяващо мъгляво по този въпрос.
— Може би не е искал да те разстройва. Доколкото разбрах, Илян е в много тежко психическо състояние — не познава никого и така нататък.
— Че как ще разпознае някого, щом при него не пускат никой, когото може да познае?
— Хм-м. Добър въпрос. Виж, изобщо нямам намерение да защитавам Хароче. Самият аз съм адски ядосан.
— Явно не си достатъчно ядосан — изсумтя лейди Алис. — Този Хароче имаше дързостта да ми каже — на мен! — че това не било гледка за дама. Попитах го какво е правил той по времето на Войната на Вордариан. — Гласът й заглъхна, превръщайки се в тихо съскане през зъби. Ушите на Майлс можеше да го лъжат, но му се стори, че долавя сподавена войнишка ругатня. — Доколкото разбирам, Грегор отчита възможната перспектива за продължителна работа с Хароче. Естествено, той не го каза с точно тези думи, но успях да разбера следното: Хароче явно е убедил Грегор, че, виждате ли, статусът му на изпълняващ длъжността шеф на ИмпСи е твърде скорошен и крехък, за да издържи вмешателствата на такава опасна и неупълномощена личност — на всичкото отгоре от женски пол — като мен. Саймън никога не е изпитвал такива опасения. Колко ми се иска Корделия вече да беше тук! Тя винаги се е справяла по-добре от мен с такива изцепки на мъжко превъзходство.
— Ако може да се нарече така — отбеляза Майлс, спомняйки си за съдбата на Вордариан в ръцете на майка му. Но лейди Алис имаше право: Илян винаги се беше отнасял към нея като към ценен, макар и различен член на екипа, на който разчиташе Грегор. Новият, строго професионален подход на генерала, явно се е оказал истински шок за нея. Майлс помълча и продължи: — Хароче има прекрасни възможности да убеди Грегор. Той изцяло контролира потока от информация, която достига до него. — Не че това беше нещо ново; така се правеше и преди. Само че Майлс никога не се бе безпокоил, когато Илян командваше шлюза.
Алис повдигна тъмните си вежди, но не каза нищо. На фона на замислено намръщеното й чело мълчанието стана по-… забележимо.
За да поправи впечатлението, предизвикано от непредпазливите му думи, той лекомислено предложи:
— Можеш да обявиш стачка. Никаква сватба, докато Грегор не извие ръцете на Хароче.
— Ако не се направи нещо разумно, при това скоро, спокойно бих могла да послушам съвета ти.
— Пошегувах се — бързо каза Майлс.
— А аз — не. — Тя отсечено кимна и прекъсна връзката.
Малко след разсъмване на следващата сутрин Мартин започна да буди Майлс, бутайки го внимателно.
— Хм… милорд? Имате посетител.
— По това време? — Майлс потърка безчувственото си лице и се прозя. — Кой е?
— Каза, че е лейтенант Ворберг. Сигурно пак някой от вашите познати от ИмпСи.
— Ворберг? — премигна Майлс. — Тук? Сега? Защо?
— Ами той иска да говори с вас, така че, според мен, по-добре да питате него.
— Наистина, Мартин. Хм… нали не си го оставил да виси сам на стълбите?
— Не, отведох го в голямата стая долу, в източното крило.
— Втората гостна. Чудесно. Кажи му, че идвам след минутка. Направи кафе. Занеси го на табла с две чаши и с всичко останало, както си му е редът. Ако в кухнята е останало нещо от пирожките или хлебчетата на майка ти, сложи ги в кошничка или в нещо подобно и също ги занеси в гостната, разбра ли? Добре.
Подтикван от любопитство, Майлс навлече първите попаднали му подръка риза и панталони, изтича бос по витото парадно стълбище два етажа надолу, после зави наляво по коридора и мина покрай още три стаи, докато стигне до Втората гостна. Заради госта Мартин беше свалил калъфа на един от фотьойлите и го бе зарязал на пода. Между пролуките на тежките завеси се процеждаха слънчеви лъчи, правейки полумрака в онази част на стаята, в който седеше Ворберг, да изглежда някак по-гъст. Лейтенантът носеше ежедневна зелена униформа, но лицето му изглеждаше посивяло от наболата брада. Той хвърли към Майлс навъсен и уморен поглед.
— Добро утро, Ворберг — с предпазлива любезност поздрави Майлс. — Какво ви води в замъка Воркосиган в този ранен час?
— За мен е късен — отвърна лейтенантът. — Току-що свърши нощното ми дежурство. — Веждите му се събраха на челото.