— Значи са ви намерили работа, а?
— Да. Командвам нощната смяна на вътрешната охрана в клиниката.
Майлс седна на един от покритите с калъфи столове, внезапно разсънен без всякакво кафе. Ворберг е един от пазачите на Илян? Но разбира се, като куриер, той вече имаше необходимия достъп до секретни материали. В момента беше свободен, годен само за лека физическа, дори и психическа работа. И… бе външен човек в щаба. Нямаше близки приятели, с които да споделя случайно научени тайни. Майлс се постара да запази равния си, неопределен тон:
— Нима? И за какво става въпрос?
Гласът на Ворберг стана напрегнат, почти гневен.
— Мисля, че е много неприлично от ваша страна, Воркосиган. Направо дребнаво, особено при тези обстоятелства. Илян дълги години е служил на баща ви. Предадох съобщението поне четири пъти. Защо не дойдохте?
Майлс се вцепени.
— Моля? Изглежда съм пропуснал първата половина на… нещо. Какво, ъ-ъ… бихте ли ми казали точно за какво говорим в момента? Откога охранявате клиниката?
— От първата нощ, в която го докараха там. Беше адски грозно. Когато не е упоен, той не престава да бъбри. А когато му дават лекарства, ако пак започне да буйства, пак бъбри, но нищо не му се разбира. Лекарите почти непрекъснато го държат вързан. Като че ли мислено се скита в миналото, но от време на време, изглежда, се връща в настоящето. И когато това става, пита за вас. Отначало реших, че иска да види графа, баща ви, но определено става въпрос за вас. „Майлс“, казва той, и още „Доведи ми онова глупаво момченце.“, и „Още ли не си го открил, Ворберг? Не можеш да сбъркаш това свръхактивно малко лайно“. Извинявам се, — със закъснение добави Ворберг — но това са точните му думи.
— Разпознавам стила му — прошепна Майлс. Той се прокашля и стабилизира гласът си. — Извинете. Просто за пръв път чувам за това.
— Не може да бъде! Вече за четвърти или пети път съобщавам в доклада си.
Грегор не би пропуснал да му го предаде. Явно изобщо не подозираше. Някой от командирите на Ворберг бе задържал информацията. „И ние ще открием кой. О, да, ще открием.“
— На какво лечение или изследвания го подлагат?
— Не знам. По време на моята смяна не става почти нищо.
— Предполагам… че това е логично.
Двамата замълчаха, тъй като в този момент се появи Мартин с кафе и кифлички върху тавата за печене вместо върху табла („Отбележи си го за Краткия курс за икономи. Шести урок — намиране на прибори за сервиране“). Мартин си взе една кифличка, радостно се усмихна и излезе. Ворберг посрещна странното обслужване с изненадано премигване, но с благодарност отпи от кафето. После отново хвърли мрачен поглед към Майлс, този път по-замислен.
— Нощем чувам от него много странни неща. Преди действието на успокоителните да отслабне и той отново да стане твърде, хм… шумен, за да си заслужи следващата доза.
— Да. Представям си. Знаете ли защо Илян иска да ме види?
— Не точно. Дори когато е с най-ясно съзнание, думите му звучат страшно объркано. Но започвам да изпитвам адски неприятното чувство, че проблемът наполовина е в мен. Тъй като не знам предисторията, не мога да разшифровам онова, което за него е напълно ясна формулировка. Обаче разбрах, че никога не сте били никакъв проклет куриер.
— Не. Бях в секретни операции. — Слънчев лъч пропълзя през облегалката на фотьойла му и освети кафето в тънката порцеланова чаша, придавайки му червеникав оттенък.
— Строго секретни операции — уточни Ворберг, изучавайки наполовина осветеното му, наполовина скрито от сянката лице.
— Най-секретните.
— Не съм съвсем наясно защо ви е уволнил…
— А! — Майлс мрачно се усмихна. — Някой ден наистина ще ви разкажа. Не ви излъгах за онази иглена граната. Това просто не е всичко.
— Понякога той, изглежда, не знае, че ви е уволнил. Но понякога си спомня. И дори тогава пак пита за вас.
— А някога докладвахте ли за това лично на генерал Хароче?
— Да. Два пъти.
— И какво каза той?
— „Благодаря, лейтенант Ворберг.“
— Разбирам.
— Аз обаче — не.
— Хм… всъщност и аз не разбирам всичко. Но мисля, че вече мога да открия. Хм… мисля, че е най-добре този разговор да остане в тайна.
Ворберг присви очи.
— Така ли?
— Ако някой ви пита, приказвали сме само онзи път, на стълбището на двореца.
— Охо! И точно какъв сте за наемниците от Дендарии, Воркосиган?
— Вече никой.
— Е, какво пък… вие от секретните операции винаги сте били най-противните гадняри, така че дори не зная дали да ви вярвам. Но ако сте откровен с мен… като вор се радвам, че не сте изоставили васал на баща си. Малцина от нас все още ги е грижа за… за… не знам как да се изразя.