— За това, „вор“ да не бъде просто дума — подсказа Майлс.
— Да — съгласи се лейтенантът. — Точно така.
— Адски сте прав, Ворберг.
След един час, в мрачното утро, Майлс крачеше към страничния портал на щаба на ИмпСи. От изток вятърът довяваше облаци, въпреки обещаното сутрешно слънце; във въздуха се носеше мирис на дъжд. При това осветление, не хвърлящо сянка, гранитните чудовища изглеждаха мрачни и безразлични. Над тях се възвисяваше сградата — огромна, мълчалива канара. И уродлива.
Първата грижа на Хароче е била да обгради Илян с охрана, която имаше изключителен достъп до секретни материали. Нито дума за лекари с изключителен достъп до секретни материали, или санитари, или, Боже опази, най-добрите възможни специалисти, без значение проверени или не. Той се отнасяше с Илян по-скоро като със затворник, отколкото като с пациент. Затворник на собствената си организация — дали Илян щеше да оцени тази ирония? Майлс подозираше, че не.
И така, дали генералът бе параноичен и тъп по рождение, или просто временно беше изпаднал в паника от камарата нови отговорности? Ако бе глупав, нямаше да се издигне толкова високо, но новата и сложна работа му се беше стоварила на главата внезапно и без всякакво предупреждение. Той бе започнал кариерата си в армейската служба за безопасност, като военен полицай. Като заместник-началник и по-късно — началник на вътрешния отдел, връзките на генерала се простираха надолу и навътре, той беше работил главно с предсказуеми подчинени-военни. Илян бе лицето на ИмпСи, представляващо го нагоре и настрани, той без проблем общуваше с императора и ворските лордове, знаеше всички неписани и понякога непостижими правила на неприличащата на никоя друга ворска система. Например неговото отношение към Алис Ворпатрил беше изключително фин и блестящ маньовър, който му осигуряваше информация за по-затворената част на ворското общество в столицата. Което неведнъж се беше оказвало безценно допълнение към чисто служебните му връзки. А Хароче още при първата си среща дълбоко бе обидил потенциален съюзник, сякаш фактът, че името й не фигурира в списъка на служителите в правителствените организации означаваше, че тя не притежава никаква власт. Направи всичко възможно, за да потвърди хипотезата за собствената си тъпота.
Ала що се отнасяше до параноята, Майлс трябваше да признае: Илян знаеше най-строго пазените бараярски тайни от последните три десетилетия и беше цяло чудо, че мозъкът му още не се е разтопил. Не можеха да го пуснат да обикаля по улиците, след като не знаеше коя година е. Предпазливостта на Хароче всъщност бе препоръчителна, но трябваше да е съчетана с повече… какво? Уважение? Любезност? Състрадание?
Майлс си пое дъх и решително влезе в сградата. Мартин, който имаше необичайния късмет да открие наблизо достатъчно свободно място, за да паркира бронираната графска лимузина, неуверено го следваше; той явно изпитваше благоговеен страх от тази зловеща сграда, независимо от родството си с ефрейтор от ИмпСи. Майлс се изправи пред пропуска и мрачно погледна дежурния — същия от предната седмица.
— Добро утро. Тук съм, за да видя Саймън Илян.
— Хм… — Ефрейторът затрака на комуникационния си пулт. — Все още не сте в моя списък, лорд Воркосиган.
— Не, но затова пък съм тук, на вратата ви. И имам намерение да остана, докато постигна някакви резултати. Обади се на началника си.
Дежурният се поколеба, но накрая реши да прехвърли на някой с по-висок чин задължението да изхвърли навън един ворски лорд, дори толкова нисък и странен като Майлс. Бързо стигнаха до равнището на бившия секретар на Илян, а сега и на Хароче; тук Майлс избута ефрейтора от стола му и се свърза със самия Хароче.
— Добро утро, господин генерал. Тук съм, за да видя Илян.
— Пак ли? Мислех, че вече уредихме този въпрос. Илян не е в състояние да разговаря с никого.
— Не съм си и помислял, че е в състояние. Искам разрешение да го видя.
— Молбата ви е отхвърлена. — Хароче посегна да изключи пулта.
Майлс овладя гнева си и се опита да подбере по-меки думи и отвлечени доводи. Беше готов да говори цял ден, докато не им писне дотолкова, че да го пуснат вътре. Не, никакви нежности — генералът обичаше праволинейния подход, нищо че внимателно беше приспособил стила на речта си към стандартите на висшето общество във Ворбар-Султана.
— Хароче! Отговорете ми! Оправданията ви вече са безсмислени! Какво става, по дяволите, че са настръхнали чак космите на задника ви? Опитвам се да помогна, по дяволите!
За миг лицето на генерала се отпусна, но после отново се ожесточи.