— Воркосиган, вече нямате работа тук. Ако обичате, напуснете.
— Няма.
— Тогава ще наредя да ви изхвърлят.
— Тогава пак ще се върна.
Устните на Хароче се свиха в тънка чертичка.
— Предполагам, че не мога да наредя да стрелят във вас, имайки предвид кой е баща ви. Освен това е известно, че имате… психически проблеми. Но ако продължавате да ми досаждате, може да се наложи да ви арестувам.
— По какво обвинение?
— Само незаконното проникване в забранена територия е достатъчно, за да получите една година затвор. Предполагам, че мога да добавя и още нещо към това. Например оказване на съпротива при арест. Но няма да се поколебая да наредя да ви зашеметят.
„Няма да посмее.“
— И колко пъти?
— А колко пъти смятате, че ще се наложи?
— Вие не можете да броите до повече от двадесет и две, даже да си събуете ботушите, Хароче — прецеди през зъби Майлс. На тази измъчена от мутации планета споменаването на излишните пръсти беше сериозно оскърбление. И Мартин, и дежурният ефрейтор наблюдаваха нажежаването на страстите с растяща тревога.
Лицето на Хароче почервеня.
— Край, това беше!… Илян явно вече е бил болен, когато ви е уволнил — аз щях да ви дам на военен съд. Веднага се махайте от моята сграда!
— Не и докато не видя Илян.
Генералът прекъсна връзката.
След минута иззад ъгъла се появиха двама въоръжени стражи и се насочиха към Майлс, който уговаряше ефрейтора отново да се опита да се свърже със секретаря на Хароче. „По дяволите, няма да посмее… или?…“
Посмя. Без какви и да било прелюдии двамата го хванаха за ръцете — всеки по една — и го повлачиха към вратата. Не ги беше грижа дали краката му достигат земята или не. Мартин ги последва с вид на крайно превъзбудено кутре, неуверено дали да лае, или да хапе. През вратата. През външния портал. На тротоара зад външната ограда го поставиха го на крака, като едва не го изпуснаха.
Старшия офицер каза на пазача на вратата:
— Генерал Хароче току-що нареди да зашеметите този човек, ако отново се опита да влезе в сградата.
— Слушам — отдаде чест пазачът и неспокойно погледна Майлс. Майлс беше почервенял и конвулсивно поемаше въздух, задъхвайки се от гняв и унижение. Стражите се обърнаха и си тръгнаха.
В малката, тясна ивичка зеленина от другата страна на улицата имаше поставени пейки, от които се откриваше прекрасна гледка към отвратителната архитектура на сградата на ИмпСи. Сега, когато над улицата се беше спуснала ледена мъгла, те бяха празни. Майлс трепереше; той пресече улицата и седна на една от тях, втренчил поглед в сградата, която за втори път го бе победила. Мартин неуверено го последва и смирено седна в далечния край на пейката, очаквайки нареждания.
Диви видения за атаки а-ла Нейсмит проблясваха в мозъка му. Той си представи как под неговото командване наемници в сива униформа кацат като нинджи върху щаб-квартирата на ИмпСи… глупости. Виж, тогава вече наистина ще го разстрелят, нали? От устните му се откъсна презрително изсумтяване. Илян беше единственият пленник, когото Нейсмит не можеше да спаси.
„Как смее Хароче да ме заплашва?“ — беснееше вътрешно Майлс. По дяволите, а защо да не смее? Побъркан на тема да го оценяват изключително според заслугите му, Майлс сам посвети последните тринайсет години на това да опустоши лорд Воркосиган. Той искаше като го погледнат, да виждат него самия, не сина на баща му, не внука на дядо му, не потомъка на единайсет поколения Воркосиган. Той толкова упорито се стараеше, че нямаше защо да се учудва: беше успял да убеди всички, дори самият себе си, че лорд Воркосиган… не се брои.
Нейсмит беше вманиачен от идеята да победи на всяка цена и победата му да бъде видяна от всички. Но Воркосиган… Воркосиган не можеше да се предаде.
„Това не е едно и също, нали?“
Да не се предава — това е семейна традиция. В миналото лордовете Воркосиган са ги клали, стреляли, удавяли, мачкали и изгаряли живи. Съвсем скоро и много зрелищно един от тях беше разкъсан почти наполовина от взрив, после го замразиха, разтопиха, зашиха и отново изритаха — залитащ като мъртво пиян — в живота. Майлс се зачуди дали легендарната упоритост на Воркосиган не беше отчасти каприз на съдбата — но дали е късмет, или не, не можеше да прецени. Може би един-двама всъщност са опитвали да се предадат, но са изпуснали шансовете си, като в онзи виц за генерала, чиито последни думи били: „Не се притеснявайте, лейтенант, противникът не може да ни уцели при тази скорост, с която бяг…“
За Окръг Дендарии се шегуваха, че някога жителите му искали да се предадат, но не са намерили никой достатъчно грамотен, за да прочете правилно сетагандското предложение за амнистия, така че по погрешка се наложило да се сражават до победа. „В мен има повече от планинците, отколкото си мислех“. Можеше и по-рано да заподозре в това човек, на който толкова му харесва кленовата медовина!