Нейсмит можеше да докаже, че е убил Воркосиган. Той можеше да присвои всички привлекателни човешки качества на малкия лорд, до самата основа, до голия камък на дендарийските планини, хладен и безплоден. Нейсмит присвои енергията му, отне му времето, смелостта, ума, накара гласът му да звучи едва чуто, открадна даже сексуалността му. Но дори Нейсмит не можеше да продължи зад тази точка. Планинецът, безсловесен като скалите си, не знае какво означава „отказвам се“.
„Аз съм онзи, на когото принадлежи Воркосиган-Вашной“.
Майлс отметна глава и се разсмя, усещайки в отворената си уста металическия вкус на ръмящия дъжд.
— Милорд? — обезпокоено се обади Мартин.
Майлс се прокашля и потърка лицето си, опитвайки се да изтрие дивашката си усмивка.
— Извинявай. Просто току-що разбрах, защо още не съм се заел с ремонта на главата си. — А пък той си мислеше, че Нейсмит е хитър. Последният бастион на Воркосиган, а? — И това изведнъж ми се стори много смешно! — И наистина беше смешно. Подтискайки поредното хихикане, Майлс се изправи.
— Нали не смятате пак да опитвате да влизате там, а? — с тревога попита Мартин.
— Не. Не веднага. Първо отиваме в замъка Воркосиган. Вкъщи, Мартин.
Майлс още веднъж взе душ, за да отмие от себе си утринния дъжд и градската прах, ала главно — за да изтърка противната, неприятна миризма на срама. Това му напомни един от обичаите на майчиния му народ — кръщаването. С хавлия около кръста той прерови няколко гардероба и чекмеджета и подреди дрехите, за да провери наред ли е всичко.
От няколко години не бе носил униформата на Дом Воркосиган, даже на императорските рождени дни и баловете за Зимния празник, изменяйки й заради, както му се струваше тогава, по-високия статус на истинската военна униформа на Имперската Служба, парадна зелена, или дворцова червено-синя. Той сложи кафявата униформа на леглото — празна, без украшения, като захвърлена змийска кожа. Внимателно провери шевовете и сребърната бродерия на яката, раменете и ръкавите за следи от повреди или износване, но някой педантичен прислужник я беше почистил и прибрал в калъф, преди да я пъхне в гардероба, затова тя бе в отлично състояние. Тъмнокафявите ботуши, извадени от специален калъф, също бяха лъснати до блясък.
Според древния обичай графовете и техните наследници, оттеглили се от активна служба, имаха право да носят военните си отличия на семейните си униформи като признание на ворския официален и исторически статут на — какъв бе онзи глупав израз? — „Мускули на Империята и Дясна ръка на императора“. Но никой никога не беше наричал ворите „Мозъци на Империята“, сухо си помисли Майлс. Как така никой не се бе сетил да се провъзгласи, да речем, за „Жлъчен мехур на Империята“ или „Императорски Панкреас“? Май беше по-добре някои метафори да останат неизползвани.
Майлс никога не бе носил едновременно всичките натрупали се ордени. Отчасти защото четири пети от тях бяха свързани със секретни операции, а какво удоволствие можеш да изпиташ от носенето на медал, за който нямаш право да разкажеш някоя интересна история? А отчасти защото… защо, всъщност? Защото бяха принадлежали на адмирал Нейсмит ли?
Той грижливо нареди всичките си награди на кафявата куртка в съответния ред. Ордените за лош късмет — като онзи, който Ворберг току-що беше получил за раняването си — запълваха цял ред и част от следващия. Най-първият му медал беше от вервейнското правителство. А последният с голямо закъснение бе получен по пощата със скоков кораб от благодарния Марилак. Той обичаше секретните операции — бяха го отвеждали на толкова странни места! Нареди ни повече, ни по-малко, а пет бараярски Имперски Звезди от различни степени — по-скоро в зависимост от това колко пот е пролял Илян в щаба на ИмпСи по време на съответната операция, отколкото колко кръв е пролял лично Майлс на фронтовата линия. Бронзовите говореха за това, че началникът му си е изгризал ноктите само до втората фаланга, а златните означаваха, че ги е глътнал чак до китката.
Поколеба се, но сложи и златния медальон на сетагандския орден „За Заслуги“, разполагайки по всички правила разноцветната му лента около високата яка на куртката. Орденът беше хладен и тежък. Изглежда Майлс беше един от малцината войници в историята, награждавани и от двете воюващи страни в една и съща война… макар че, в интерес на истината, орденът „За Заслуги“ беше получен след войната и всъщност беше връчен на лорд Воркосиган, а не на дребничкия адмирал.