Когато нареди всички ордени, ефектът беше умопомрачителен.
Пазейки наградите си отделно, скрити в малките им кутийки, Майлс никога не бе съзнавал колко много е събрал, докато отново не ги беше извадил. Не, не отново. За пръв път.
„Ще нанесем удар по целия фронт.“ Мрачно усмихнат, той закачи медалите по местата им. Облече бяла копринена риза, обу кафявите панталони, обшити със сребърни лампази и лъскавите ботуши за езда, сложи си избродираните със сребро тиранти и накрая — тежката куртка. Закачи дядовия си кинжал — канията беше покрита с емайл, а в украсената със скъпоценни камъни дръжка беше скрит печатът на Воркосиган — на полагащия му се ремък и го затегна около талията. Вчеса се и отстъпи назад, за да се погледне в огледалото.
„Ставаме аборигени, а?“ Саркастичният вътрешен глас звучеше все по-тихо.
— Ако ти предстои да се разправяш с гордиев възел, погрижи се да сложиш в багажа си меч. — Това беше първата фраза, произнесена от него на глас.
Мартин, потънал в четене, чу тропота от ботушите на Майлс, вдигна глава от ръчното си четящо устройство и… беше приятно да се види, че даже не реагира веднага.
— Изкарай колата пред входа — хладно му нареди Майлс.
— А къде отиваме? Милорд.
— В императорската резиденция. Имам среща.
ГЛАВА 16
Грегор го прие в спокойното уединение на кабинета си в северното крило на двореца. Той седеше зад комуникационния пулт, разглеждайки някакво изображение и не вдигна глава докато майордомът не съобщи за пристигането на Майлс и се оттегли. Грегор набра кратка команда, холограмата изчезна, а зад нея се появи кипящ от ярост дребосък в кафява униформа.
— Добре, Майлс, за какво е цялото това бърза… О, Господи! — Грегор изумено се изправи; колкото повече подробности забелязваше, толкова по-високо се вдигаха веждите му. — Не мисля че някога съм те виждал, нарочно облечен като ворски лорд.
— В дадения случай, — отбеляза Майлс, — „нарочно“ се сипе от мен като дим от ушите. Мога да се обзаложа на… — обичайният му афоризъм беше „мога да се обзаложа на сребърните си очи от ИмпСи“ — …каквото поискаш, че с Илян се случват далеч по-големи неприятности, отколкото ти докладва Хароче.
— Неговите доклади неизменно са във вид на кратки обзори — бавно произнесе Грегор.
— Ха! И ти си го усетил, нали? А споменавал ли ти е Хароче поне веднъж, че Илян иска да ме види?
— Не… А той иска ли? И как разбра за това?
— От… как да се изразя? От сигурен анонимен източник.
— Доколко сигурен?
— За да предположа, че са ме подвели и са ми пробутали дезинформация, трябва да припиша доста причудлив начин на мислене на човек, който считам едва ли не за болезнено праволинеен. Но дори тогава възниква проблемът с мотивацията. Да кажем, че заслужава доверие от практическа гледна точка.
— Доколкото разбрах, — бавно каза Грегор, — в момента Илян е… е, да го кажем направо, опасно побъркан. Искал маса невъобразими неща. Например, споменаха ми за атака със скокови кораби срещу Центъра на Хеген, за да предотврати въображаемо нашествие.
— Някога това беше реалност. Ти самият беше там.
— Да, преди десет години. Откъде знаеш, че и това не е от същите халюцинации?
— Тъкмо това е проблемът. Не мога да преценя, защото не ми позволяват да го видя. На никого не позволяват. Вече си чул за това от лейди Алис.
— Ъ-ъ, да.
— Хароче ме спря на два пъти. Тази сутрин ми обеща, че ако продължа да му досаждам, щял да нареди да ме зашеметят.
— Много ли му досаждаше?
— Ти, без съмнение, можеш да поискаш — ако бях на твое място, щях да кажа „моля и настоявам“ — запис на последния ни разговор от комуникационния пулт на Хароче. Може даже да ти се стори забавен. Но, Грегор, аз имам право да видя Илян. Не като негов бивш подчинен, а като син на баща си. Това е ворски дълг, който няма нищо общо с военната йерархия на ИмпСи и влиза, ако мога така да се изразя, през другата врата. За техен ужас, без съмнение, обаче това си е техен проблем. Подозирам… дори не знам какво подозирам. Но не мога да седя със скръстени ръце и да чакам да ме осени.
— Смяташ ли, че има нещо мътно?
— Не… непременно — каза Майлс, вече по-спокойно. — Но понякога глупостта може да доведе до същия резултат като злонамереността. Ако този проблем с чипа е нещо като моята криоамнезия, Илян сигурно преживява истински ад. Да се изгубиш в собствената си глава… никога през живота си не съм бил толкова самотен, колкото тогава. И никой не дойде за мен, докато не се появи Марк. В най-добрия случай Хароче допуска грешка поради нервност и неопитност и трябва внимателно — или не чак толкова внимателно — да бъде поправен. А в най-лошия случай… и на теб трябва да ти е минавала през ума вероятността за саботаж. Дори и да не си я обсъждал с мен.