— А-ха — отзова се като ехо Майлс. Внезапно всичко си застана по местата, включително и това, защо Хароче го спъваше на всяка крачка.
— А сега се направихте недосегаем — прибави генералът.
— Цялата фраза би трябвало да е „недосегаем досадник-вор“ — уточни Майлс. — Разбирам… — Именно от такива унизителни подозрения се боеше най-много от всичко, когато се зае със спасяването на Илян. Какво пък… много лошо.
Двамата упорито се гледаха над черната повърхност на масата. Хароче продължи:
— Така че най-малко от всичко ми се иска да ви допусна до Илян, където можете да направите втори опит. Сега изглежда, че съм задължен да го направя. Но искам официално да се регистрира фактът, че правя това против моето желание. Милорд Ревизор.
— Отбелязано е. — Устата на Майлс пресъхна. — А имате ли, след като сте ме разположили толкова нависоко в своя списък, някакви съображения за мотивите, възможностите ми и моят засега-не-съществуващ метод?
— Не е ли очевидно? — разпери ръце Хароче. — Илян ви уволни. Съвсем неочаквано. Съсипа кариерата ви.
— Илян ми помогна да се изградя. И той има право да ме унищожи. А при дадените обстоятелства, — за които Хароче беше вече напълно осведомен, можеше да се прочете в очите му, — това беше негово задължение.
— Уволнил ви е, защото сте фалшифицирали докладите си. Документиран факт, който също бих искал да се отбележи официално, милорд ревизор. — Хароче погледна Иван, чието лице остана напълно безизразно: защитна реакция, усъвършенствана през целия му живот.
— Един доклад. Един път. И Грегор вече знае всичко за това. — Майлс почти физически усещаше, че земята се клати под краката му. Как изобщо си беше помислил, че този човек е глупав? Губеше инерция почти със същата скорост, с която я бе набрал. Но той стисна зъби, борейки се с всякакви пориви да се защитава, да обяснява, да протестира, да се извинява или по друг начин да се отклони от целта си.
— Не ви вярвам, лорд Воркосиган.
— Какво пък, вече не можете да се отървете от мен. Не може да ме свали никой друг освен собствения Глас на императора, който ме назначи, или импийчмънт, утвърден от две трети от гласовете на обединено заседание на Съвета на графовете и Министерския съвет в пълен състав. Не смятам, че сте в състояние да уредите това.
— Тогава навярно няма смисъл да ходя при Грегор и да искам друг Ревизор за този случай.
— Можете да опитате.
— Ха! Ето го и отговора. И даже да сте виновен… започвам да се чудя дали изобщо мога да направя нещо. Императорът е единствената инстанция, към която мога да се обърна, а изглежда, че вие вече сте си осигурили поддръжката му. А ще стане ли опитът ми да ви отстраня един вид кариерно самоубийство?
— Ами… Ако бях на ваше място, нямаше да се откажа, докато не ви закова за стената с най-големите пирони, които ми попаднат. — Майлс помълча за миг и добави: — Но ако след посещението ми при Илян бъде нанесен някакъв втори удар… можете да сте сигурен, че с извънредно внимание ще проследя треакторията му.
Хароче тежко въздъхна.
— Това е преждевременно. Ще се радвам най-много, ако лекарите дадат диагноза „естествени причини“. Това ще спести ужасно много неприятности.
Майлс сбърчи лице и неохотно се съгласи.
— Тук сте прав, генерале.
Двамата се изгледаха с известни остатъци от упоритост в погледите. Майлс помисли, че се чувстваше по-скоро облекчен, отколкото нервен. Хароче определено беше толкова прям, колкото и Майлс, в своя стремеж да разреди напрежението. Може би в крайна сметка щеше да се сработи с този човек.
Изучаващият поглед на Хароче се спря върху пъстрата колекция от военни отличия на куртката му. В гласът му се появиха неочаквано жалостиви нотки.
— Воркосиган, кажете ми, това наистина ли е сетагандски орден „За заслуги“?
— Ъхъ.
— А останалите?
— Не съм ги отмъкнал от чекмеджето на баща си, ако това имате предвид. Всичко си има обяснение в документите от секретното ми досие. Вие сте един от малцината на планетата, които не трябва да разчитат само на думата ми за това.
— Хм. — Хароче повдигна вежди. — Какво пък, милорд Ревизор, продължавайте в същия дух. Но ще ви наблюдавам.
— Добре. Внимателно ме наблюдавайте. — Майлс побарабани с пръсти по черното стъкло и се изправи. Иван скочи след него.
В коридора, вече по пътя надолу, към клиниката на ИмпСи, Иван промърмори:
— Никога не бях виждал генерал да танцува „степ“ седнал.
— На мен повече ми приличаше на менует по минно поле.
— Да гледам как му натресе малкия адмирал — това си заслужаваше всички проблеми от входа дотук.