Илян се усъмни:
— Кой ден сме? Къде съм?
Майлс повтори обяснението отново.
— Божичко! — промълви Илян. — Ама че гадна работа. — Той безволно легна, а на лицето му се изписа стъписано изражение.
Пет минути по-късно той за пореден път погледна към Майлс.
— Майлс! Какво правиш тук, по дяволите?
„Мамка му.“ На Майлс му се наложи да стане и около минута обикаляше стаята. „Не знам още колко ще мога да издържа.“ Едва тогава осъзна, че доктор Руибал внимателно го наблюдаваше.
— През цялата седмица ли е в същото състояние? — попита Майлс.
Лекарят поклати глава.
— Не, той определено и напълно измеримо прогресира. Неговите… не знам точно как да ги нарека… неговите моменти на временно объркване постепенно зачестяват на все по-малки интервали. Първия ден регистрирах само шест скока. А вчера — по шест на час.
Сега бяха два пъти по-чести. Майлс се обърна към Илян. След малко шефът на ИмпСи го погледна и лицето му грейна.
— Майлс! Какво става, по дяволите?
Майлс търпеливо повтори всичко. Той разбра — няма значение, дори да се повтаря. На Илян този разказ нямаше да му омръзне. И след пет минути вече нямаше да помни нищо за това.
Следващия път Саймън намръщено го погледна.
— Кой, мамка му, пък си ти?
— Майлс. Воркосиган.
— Не говори глупости. Майлс е на пет години.
— Чичо Саймън. Погледни ме.
Илян сериозно впери очи в него, след което прошепна:
— Внимавай. Дядо ти иска да те убие. Разчитай на Ботари.
— Ох, точно това правя — въздъхна Майлс.
Три минути по-късно:
— Майлс! Какво става, по дяволите? Къде съм?
Майлс повтори урока.
Пазачът с насиненото око отбеляза:
— Как става така, че през цялото време ви вярва? На нас ни вярва най-много в един от всеки пет случая. А през останалите четири се опитва да ни убие.
— Не знам — отвърна Майлс, чувствайки се измъчен до краен предел.
И отново:
— Майлс! Ворберг те е открил!
— Да… да!? — Майлс се наведе към него. — Саймън, кой ден сме днес?
— Господи, не знам. Проклетият ми чип се е скапал тотално и не може да се поправи. Стопил се е на сополи в главата ми. Направо ме побърква. — Той силно стисна ръката на Майлс и с неописуема настойчивост се втренчи в очите му. — Не мога да издържам повече. Ако това проклето нещо не може да се поправи… закълни се да ми прережеш гърлото. Не позволявай това да продължава вечно. Самият аз не мога да го направя. Закълни ми се. Дай ми думата си на Воркосиган!
— Господи, Саймън, не мога да ти обещая такова нещо!
— Длъжен си! Не можеш да ме оставиш сам с цяла вечност от това… Закълни ми се.
— Не мога… — промълви Майлс. — Затова ли… затова ли прати Ворберг да ме повика?
Лицето на Илян отново се промени и отчаянието му се превърна в объркване.
— Кой е този Ворберг? — После на лицето му се изписа внезапно подозрение. — А ти кой си, по дяволите? — и Илян издърпа ръката си.
Майлс издържа още пет рунда, след което излезе в коридора, облегна се на стената и стоя, навел глава, докато премине пристъпът на гадене. Целият се тресеше, спазми от подтисканото треперене пробягваха от темето до петите му. Доктор Руибал се въртеше край него. Иван също използва възможността да излезе за минутка и стоеше, дишайки тежко.
— Сега виждате с какво си имаме работа — каза лекарят.
— Това е… това е непристойно. — Шепотът на Майлс накара Руибал да отстъпи назад. — Руибал. Ще го измиете. Ще го обръснете. Ще го облечете с някакви дрехи. Знам, че в апартамента му на долния етаж има достатъчно цивилни дрехи. — Навярно ако Илян не приличаше толкова на животно, нямаше да се отнасят с него като с животно?
— Милорд — отвърна полковникът, — не ми се иска да моля санитарите си още веднъж да рискуват зъбите си. Но ако останете, ще опитаме. Вие сте единственият човек, когото не се е опитал да убие.
— Да. Разбира се.
Майлс наблюдаваше цялата процедура. Изглежда че присъствието на познат човек действаше успокоително на Илян. Най-добре беше с него да има хора, които е познавал почти през целия си живот; така в който и ден и година да отвореше очи, щеше да вижда познато лице — такова, на чиито разказ щеше да повява. Отново облечен, шефът на ИмпСи седеше на стол и ядеше храната, донесена от един санитар. Очевидно това беше първата храна за последните няколко дена, която не се е опитвал да превърне в метателно оръжие.
На вратата се появи офицер и каза нещо на Руибал.
— Готови сме за съвещанието, което поискахте, милорд ревизор — каза лекарят. Раболепният му тон очевидно не се дължеше само на застрашителната ревизорска длъжност на Майлс, защото той умолително добави: — После ще се върнете ли тук?