— О, да. Междувременно… — Майлс погледна към Иван.
— Предпочитам да нападна лазерна установка гол, отколкото да остана тук сам — рече братовчед му.
— Ще го имам предвид — отвърна Майлс. — А засега — оставаш с него, докато не се върна.
— Ъхъ. — Иван пое щафетата и седна до Илян на стола, който освободи Майлс.
Следвайки Руибал, Майлс чу гласът на Илян, за разнообразие по-скоро приятелски, отколкото напрегнат:
— Иване, идиот такъв. Какво правиш тук?
ГЛАВА 17
Заседателната зала на клиниката притежаваше всички типични черти на залите за съвещания в ИмпСи, където Майлс бе прекарвал безкрайно много часове през живота си. Главното място на кръглата черна маса се заемаше от холопроектор с контролно табло, напомнящо навигационен пулт на скоков кораб. До масата вече имаше наредени пет въртящи се стола, и тримата седнали припряно скочиха на крака и застанаха мирно, когато Руибал и Майлс влязоха вътре. Сега, когато се събраха всички, стана ясно, че в стаята нямаше друг с чин под полковник, освен самия Майлс. Това далеч не беше необичайно за Ворбар Султана; в Имперския Генерален щаб, в другия край на града, където работеше Иван, се шегуваха, че там полковниците тичали за кафе.
Не, той не бе нито под, нито над тях по чин, напомни си Майлс. Всъщност той е извън тази йерархия. И си личеше, че тези хора, колкото и да са свикнали с генерали и адмирали, за пръв път се срещат с Имперски Ревизор. Последната имперска ревизия в ИмпСи беше била преди пет години — традиционно финансова и Майлс я беше преживял от другата страна на барикадата, тъй като ревизорът се бе заял с някои страни на наемническото счетоводство. Разследването беше придобило опасно политически характер, но Илян бе успял да го изолира.
Руибал му представи присъстващите. Самият той се оказа невропатолог. Следващ, или навярно пръв в йерархията, бе вицеадмирал доктор Авакли, биокибернетик. Авакли беше откомандирован от медицинския екип, който имплантираше невралните чипове на всички скокови пилоти в Имперската служба; това беше единствената налична на Бараяр технология, която поне малко напомняше на онази, с която е бил произведен ейдетичния чип на Илян. Авакли, в твърде забавен контраст със закръгления Руибал, беше висок, слаб, напрегнат като струна и вече започващ да оплешивява. Майлс се надяваше, че последното е признак за високи интелектуални способности. Другите двама специалисти се оказаха помощници на Авакли по техническата част.
— Благодаря ви, господа — каза Майлс, когато процедурата по запознанството приключи. Той седна, седнаха и останалите, освен Руибал, явно избран да говори пръв.
— С какво бихте искали да започна, милорд ревизор? — попита той Майлс.
— Хм… защо не започнете отначало?
Полковникът покорно задудна дълъг списък с неврологични изследвания, илюстрирайки ги с данни и резултати на холовидеото.
След няколко минути изброяване Майлс го прекъсна:
— Извинете ме. Не се изразих точно. Можете да прескочите всички негативни резултати. Преминете направо на позитивните.
Последва кратко мълчание.
— С две думи — накрая каза Руибал, — не открих никакви доказателства за органични поражения на нервната система. Равнището на физиологически и психологически стрес е опасно високо, но според мен това по-скоро е следствие, отколкото причина за биокибернетичния срив.
— Съгласен ли сте с това мнение? — попита Майлс вицеадмирала и Авакли кимна, макар и с леко присвити устни, сякаш за да намекне за вечната възможност от човешка грешка. Авакли и Руибал си кимнаха и Авакли зае мястото на Руибал пред холопроектора.
Авакли имаше подробна холокарта на вътрешната структура на чипа, чието изображение извика на екрана. Майлс изпита известно облекчение. До този момент малко се боеше да не чуе, че през тези тридесет и пет години медицинската служба на ИмпСи е изгубила ръководството за потребителя. Но, както изглеждаше, имаха предостатъчно данни. Самият чип представляваше невероятно сложен сандвич от органични и неорганични молекулярни пластове, с размери около пет на седем и дебелина половин сантиметър, имплантиран във вертикално положение между двата дяла на мозъка на Илян. В сравнение с броя на неврологичните връзки, които излизаха от него, управляващите имплантанти на скоковите пилоти приличаха на детски играчки. С най-голяма сложност, изглежда, се отличаваше не протеиновото хранилище на данните, а мрежата за извличане на информация, макар че и двете бяха не само дяволски сложни, а направо непостижими. Тази мрежа представляваше нещо като самообучаваща се система, която по сложен и нелинеен способ се формираше самостоятелно след имплантирането на чипа.