– Здравейте!... Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми...
Али и Зейнеб, влезли след мен, след преживяното нервно напрежение избухнаха в неудържим смях.
– Това бил, значи, нашият прочут крал! – рече Али. – Е, сега вече ще можем да разберем всичко каквото се е случило преди хиляда години.
– Я го попитай и за тая работа с полумесеца и звездата – подкачи го и Зейнеб, прибирайки пистолета си обратно. – Любопитно ми е защо гърците са използвали този символ?
– Имам още по-добра идея – отвърна Али, приближавайки клетката с птицата. Наведе се в поклон пред нея, като пред велик владетел, и попита: – Могъщи кралю! Ще благоволите ли да ни кажете кой уби Недждет?
Крал Визас се разходи напред-назад по пръта в клетката, но вместо да отговори, само повтори въпроса на Али:
– Кой уби Недждет? Кой уби Недждет?
Докато Зейнеб се кикотеше, Али свърши едно добро дело – взе празната съдинка пред клетката и я напълни с храна за птицата.
– Не знаем, ваше величие! Надявахме се вие да ни кажете нещичко.
Като видя как напълно непознатият човек му сипа храна в паничката, Визас развълнувано плесна с криле.
– Надявахме се да ни кажете, надявахме се да ни кажете!
Зейнеб, която наблюдаваше разговора между Али и птицата, промърмори сякаш на себе си:
– Само на един археолог може да му хрумне да кръсти папагала си Визас! Обаче май кралят няма никакво намерение да ни помогне! – продължи тя, подхващайки шегата на майтапчията Али.
– Няма намерение, няма намерение! – повтори папагалът, поспирайки за малко да кълве храната от паничката си, сякаш благодарейки му по някакъв свой си начин.
– Да, май птицата ще ни е съвсем безполезна – съгласи се с нея Али и се обърна към мен. – Опасявам се, господин инспекторе, че май сами ще трябва да си свършим работата.
Което и направихме. Всички заедно започнахме да оглеждаме светлата стая. Кафяви кресла, удобен диван, плазмен телевизор, до него черна музикална уредба, отляво – сидита, на отсрещната стена – подредени дървени еднометрови долапи. Вниманието ми обаче привлякоха гравюрите върху стената. Седем на брой. Най-напред тази до входната врата. На нея беше изобразена почетна процесия пред султанския дворец в Сарайбурну. Султанът седи с цялото си величие на трона, пред него са държавните служители в странното си облекло, високопоставените придворни, еничарите, изправени като струни и очакващи заповедите му. На друга гравюра беше изрисуван „Чемберлиташ“6. Виждаха се жителите на града, спокойно насядали или изправени пред историческия паметник, бавно и невъзмутимо разхождащи се около него... Вляво, на стената с прозореца, закрит с избеляло синьо перде, се виждаше трета гравюра – с изображението на може би най-внушителния храм в света – „Ая София“ („Света София“). Първо го бяхме обърнали от църква в джамия, а сега – в музей. В това светилище се покланяха хора от две религии, изобразени само като силуети в двора й. Не се разбираше от коя точно народност, раса, племе са, на коя вяра принадлежат. На съседната гравюра се извисяваше другият не по-малко забележителен молитвен дом – символът на Завоеванието, джамията „Фатих“. Художникът беше я нарисувал по същия начин, като „Ая София“ – с поглед отвън, откъм двора. Някои вземаха абдест7, други се готвеха за намаза8, трети си говореха за нещо... кой знае за какво. Това бяха нашите съграждани, живели стотици години преди нас. Гравюрата на отсрещната стена пък не изобразяваше храм, а обиталището на великата Османска династия – дворецът „Топкапъ“. Художникът сякаш го гледаше откъм днешния Салъпазаръ9. С кулите, кубетата, комините си напомняше на огромен кораб, плаващ в приказно море. На гравюрата вляво се издигаше шедьовърът на Мимар Синан – джамията „Сюлейманийе“. Въпреки внушителния си вид, с четирите минарета в двора й, прострени към небето с упование, напомняше на някой отчаян и безпомощен човек. А на единствената гравюра, окачена на стената точно до вратата закъм другата стая, се виждаше „Йедикуле“10. Пред портата на величествените стени на крепостта стоеше човек с кош, пълен със зеленчуци, а зад него – две босоноги дечица... Дали бяха негови, или от бездомните деца на тогавашния Истанбул, не се разбираше ясно...
6 Площадът „Чемберлиташ“ се намира на мястото на древния римски форум на император Константин и е известен с Колоната на Константин, построена около 330 г. – Б. пр.
7 Измиване по определен начин на мюсюлманите преди молитва. – Б. пр.