Тримата драгуни наистина дойдоха, за да пазят Баша, а пан Мушалски, като видя това, пришпори силно коня и полетя напред. Баша се поколеба малко дали да остане на това място или да заобиколи стръмната стена и да се изкачи на възвишението, от което преди битката бяха гледали към равнината. Но тя се чувстваше много уморена и реши да остане.
Женската й природа се обаждаше все по-силно в нея. На някакви си двеста крачки доизбиваха без милост останалите разбойници и черната маса от бойци вилнееше все по-бурно по кървавото бойно поле. Отчаяни викове разтърсваха въздуха, а на Баша, която до неотдавна още беше така изпълнена с въодушевление, сега почна да й се повдига и й прилоша. Обзе я силен страх да не припадне съвсем и само срамът от драгуните я държеше на седлото; тя обаче грижливо извръщаше лицето си на другата страна, за да не съзрат колко е бледо. Чистият въздух постепенно възвръщаше силите и смелостта й, но не до такава степен, че да пожелае отново да се втурне между бойците. Тя би сторила това може би за да моли милост за останалите татари. Но знаеше, че от това не би излязло нищо, та чакаше жадно края на битката.
А там се биеха и биеха. Отгласите от сечта и виковете не преставаха нито за миг. Изтече около половин час: хоронгвите се скупчваха все повече и повече. Внезапно групичка разбойници, на брой двайсетина души, се изтръгна от убийствения кръг и полетя като вихър да бяга към хълма.
Като се носеха покрай урвата, те наистина можеха да се доберат до мястото, където възвишението се сливаше леко с равнината, и да намерят спасение във високата степ. Но на техния път стоеше Баша с тримата драгуни. Опасността вля веднага сили в сърцето й и хладнокръвие в нейния ум. Тя разбра, че оставането й тук значи гибел, защото разбойническата група само със своя устрем ще ги свали и стъпче, да не говорим, че може да бъдат вдигнати на сабите.
Изглежда, че старият вахмистър на драгуните беше на същото мнение, защото хвана с ръка юздата на Башиния кон, обърна го, за да бягат, и викна едва ли не с отчаян глас:
— По-скоро, светла пани!
Баша полетя като вихър, но сама: тримата верни войници се изправиха като стена на мястото, та поне за малко да задържат неприятеля и да дадат време на любимата си командирша да избяга на по-голямо разстояние.
В това време подир групата веднага се спуснаха войници, но с това обрачът, който досега обграждаше плътно разбойниците, се прекъсна и те захванаха да се измъкват по двама, по трима, а после все повече. Огромното мнозинство от тях вече лежеше на бойното поле, но няколко десетки заедно с Азба бей успяха да избягат. Всички тия групи се носеха с все сили на конете си към възвишението.
Тримата драгуни не успяха да задържат всички бегълци, освен това след кратък бой паднаха от седлата, а групата бегълци, които летяха по следите на Баша, завиха при склона на възвишението и се намериха сред високата степ. Полските хоронгви начело с липковската, която се намираше най-близо, летяха с всичка сила на конете си на няколко десетки крачки след тях.
На високата степ, пресечена на гъсто от коварни долчинки и трапища, конниците образуваха нещо като огромна змия; главата на тая змия беше Баша, шията — разбойниците, а по-нататъшната част от тялото — Мелехович с липковците и драгуните, начело на които летеше Володиовски с впити в хълбоците на коня шпори и с ужас в душата.
В момента, когато шепата разбойници се изтръгна от обръча, той беше зает от другата му страна, затова Мелехович го изпревари при преследването. Затова сега косата на малкия рицар настръхваше на главата му при мисълта, че Баша може да бъде обградена от бегълците, че може да загуби хладнокръвие и да бяга направо към Днестър, че някой от разбойниците може да я удари със сабя, ханджар или боздуган, когато минава край нея. И сърцето му примираше от страх за живота на любимото създание. Почти легнал върху конския врат, побледнял, със стиснати зъби, с буря от страшни мисли в главата, той ръгаше жребеца с въоръжените си пети, удряше го с плоското на сабята си и летеше като дропла, преди да хвръкне за полет. Пред него се мяркаха овнешките калпаци на липковците.
— Боже, дай Мелехович да ги настигне! Той има добър кон… Боже, дай! — повтаряше Володиовски с отчаяние в душата.
Но неговите страхове бяха напразни, а опасността не толкова голяма, колкото се струваше на влюбения рицар. Татарите твърде много бяха загрижени за собствената си кожа, твърде близо чувстваха липковците зад плещите си, та не биха гонили един отделен ездач, дори ако тоя ездач беше най-прекрасната девойка от Мохамедовия рай и да бягаше с плащ, цял обшит със скъпоценности. Баша трябваше само да завие към Хрептьов, за да се отърве от преследването, защото разбойниците в никой случай не биха завили подире й към устата на лъва, когато направо пред тях се намираше реката със своите гъсталаци, където те можеха да се скрият. Освен това липковците, които имаха по-добри коне, се приближаваха все повече до тях, а Баша яздеше несравнимо по-бърз кон от обикновените рунтави татарски коне, извънредно издръжливи на бяг, но не така бързи, както конете от благородна кръв. Най-сетне Баша не само че не загуби хладнокръвие, ами дръзката й природа се обади в нея с цялата си сила и рицарската кръв отново заигра в жилите й.