Пан Богуш се хвана за главата:
— В името на Христа, Азия! Откъде ти идат такива мисли! Какво би било това?!
— В Украйна ще има татарски народ, както има казашки! На казаците признахте привилегии и хетман, защо да не признаете същото и на нас? Ти, ваша милост, питаш какво би било? Не би имало втори Хмелницки, защото веднага бихме стъпили на шията на казаците, не би имало селски бунтове, кланета, опустошения, не би имало Дорошенко, защото само ако се надигне, аз пръв бих го докарал вързан пред краката на хетмана. А ако турската мощ поиска да тръгне срещу нас, ще бием султана; поиска ли ханът да пуска шайки да нахлуват, ще бием хана. Не вършеха ли същото липковци и черемисовци в миналото, макар да бяха мохамедани? Защо ще постъпваме другояче ние, татарите от Жечпосполита! Ние, шляхтата!… Сега брой, ваша милост: Украйна спокойна, казачеството държано в покорство, прикритие пред турчина, няколко десетки хиляди войници повече… — ето какво съм помислил, ето какво ми дойде в главата, ето защо ме слушат Кричински, Адурович, Моравски, Творовски, ето защо щом викна, половината Крим ще нахлуе в степта!
Пан Богуш беше толкова слисан и изумен от думите на Азия, сякаш стените на стаята, в която седяха, внезапно се разтвориха и нова, непозната страна се показа пред очите му.
Той дълго време не можеше да изрече нито дума и само гледаше младия татарин, който почна да се разхожда с големи крачки по стаята, докато най-сетне каза:
— Без мене такова нещо не би могло да стане, защото аз съм син на Тухай бей, а от Днепър до Дунав няма друго по-славно име между татарите.
А след малко добави:
— Какво ме интересуват Кричински, Творовски и другите! Не е въпрос за самите тях, не става въпрос за няколкото десетки липковци и черемисовци, а за цяла Жечпосполита. Разправят, че с настъпването на пролетта ще започне голяма война със султанските сили, но позволете ми само и аз такъв огън ще разпаля между татарите, че самият султан ще си опари ръцете.
— За Бога! Кой си ти, Азия? — възкликна пан Богуш.
А той вдигна глава:
— Бъдещият татарски хетман!
В тоя момент блясъкът на огъня падаше върху Азия и осветяваше неговото жестоко и едновременно прекрасно лице, а на пан Богуш се струваше, че пред него стои някакъв друг човек — такова величие и гордост бликаше от фигурата на младия татарин. Пан Богуш почувства също, че Азия има право. Ако бъдеше обявено подобно възвание на хетмана, непременно всички липковци и черемисовци биха се върнали, а и твърде много диви татари биха го последвали. Старият шляхтич познаваше отлично Крим, където беше два пъти в плен, а после, откупен от хетмана, бе ходил като пратеник; той познаваше добре бахчисарайския двор, познаваше ордите, които се намираха от Дон до Добруджа; знаеше, че зиме множество улуси примират от глад; знаеше, че на мурзите са омръзнали деспотизмът и грабителството на ханските бирници, че в самия Крим често се стига до бунтове — затова веднага разбра, че плодородната земя и привилегиите биха привлекли всички тия, на които беше зле, тясно и опасно по старите им места.
Те биха били привлечени още по-успешно, ако почне да ги призовава синът на Тухай бей. Едничък той можеше да стори това, никой друг. Със славата на баща си той можеше да разбунтува улусите, да опълчи едната половина на Крим срещу другата, да привлече дивите белгородски орди и да разтърси цялата мощ на хана, дори и на султана!
Ако хетманът поиска да се възползва от случая, той би могъл да смята сина на Тухай бей за човек, пратен от самото провидение.
Ето защо пан Богуш започна да гледа Азия с други очи и все повече се удивляваше, че такива мисли са могли да се излюпят в неговата глава. И чак пот ороси челото на рицаря, толкова огромни му се сториха тия мисли. Въпреки това още много съмнения останаха в душата му, затова той се обади след малко:
— А знаеш ли ти, че за такова нещо ще се наложи да воюваме с турчина?
— Война и без това ще има! Защо биха заповядали на ордите да вървят към Адрианопол? Може би тогава няма да има война, когато в султанската държава се явят раздори; а ако тръгнат на бой, половината орда ще бъде на наша страна.
„За всяко нещо има аргумент, дяволът му с дявол!“ — помисли пан Богуш.
— Умът ми се взема! — каза той след малко. — Виждаш ли, Азия, във всеки случай това не е лесно нещо. Какво би казал кралят, какво би казал канцлерът, ами съсловията, ами цялата шляхта, която в мнозинството си сега не е благосклонна към пан хетмана?