А пан Богуш непрекъснато повтаряше с тайнствен израз на лицето:
— Това е нищо пред онова, което го чака, само че нямам право да говоря по тия неща!
А когато другите клатеха глави със съмнение, той възкликваше:
— Двама са най-големите хора в Жечпосполита; пан Собески и тоя син на Тухай бей.
— За Бога — каза най-сетне пан Нововейски, загубил търпение, — княз или не княз, но какъв може да бъде в Жечпосполита, когато не е шляхтич; нали и досега той няма индигенат?
— Пан хетманът ще му издейства десет! — извика Баша. Панна Ева слушаше тия похвали с притворени очи и с разтуптяно сърце. Мъчно можеше да се каже дали то щеше да тупти също така горещо за бедния и непознат Азия, както за Азия рицаря и великия в бъдеще човек. Но тоя блясък я покори, а старите спомени за целувките и пресните сънища пронизваха сега с тръпки на наслада моминското й тяло.
„Толкова велик, толкова знаменит! — мислеше Ева. — Какво чудно тогава, че е буен като огън.“
Трийсета глава
В същия ден Баша повика татарина „на разпит“, но като последва съвета на мъжа си и предупредена за дивотата на Азия, реши да не напира прекалено много още в началото.
Въпреки това, щом той се изправи пред нея, тя веднага му рече право в очите:
— Пан Богуш казва, че ваша милост си знаменит човек, но аз мисля, че и най-знаменитият не бяга от любовта.
Азия притвори очи и склони глава.
— Ваша милост има право! — каза той.
— Защото, виждаш ли, ваша милост, със сърцето е така: хлътне и край!
При тия думи Баша разтърси русата си коса и замига с очи, а с това искаше да покаже, че и самата тя отлично познава тия неща и същевременно предполага, че не говори на човек, който не ги разбира. А Азия повдигна глава и обгърна с поглед прелестната й фигура. Тя никога не беше му се струвала толкова чудесна, колкото сега, когато очичките й светеха от любопитство и удивление, а зарумененото й детско лице се повдигна към него, изпълнено с усмивка.
Но колкото повече невинност имаше в нея, толкова по-съблазнителна я виждаше Азия, толкова повече желания се появяваха в душата му, толкова по-силно го овладяваше любовта — и той се упойваше от нея като с вино и отблъсна от себе си всички други желания освен едно-едничко; да я отнеме от мъжа й, да я грабне за себе си, да я държи навеки до гърдите си, устата си да притисне до нейната уста, да почувства ръцете й сплетени върху шията си — и да люби, да люби до забрава, сам дори да загине, двамата дори да загинат.
При тая мисъл целият свят се завъртя заедно с него: все нови желания изпълзяваха от пещерите на душата му като змии от скални цепнатини; но той беше човек, който същевременно притежаваше страшна сила да владее себе си, та си каза в душата: „Нельзя ещё!“ и държеше дивото си сърце със своята воля като разлудял се кон с примка.
Той стоеше пред нея наглед хладен, макар пламъци да имаше в устата и очите, а неговите бездънни зеници й говореха всичко, което не казваха стиснатите му устни.
Но Башка, чиято душа беше чиста като изворна вода, а умът й зает с нещо съвсем друго, никак не разбираше този език; сега тя мислеше какво още да каже на татарина, най-сетне вдигна пръст нагоре и рече:
— Не един носи в сърцето си скрито чувство и не смее с никого да говори за него, а ако го признае искрено, може би ще узнае нещо хубаво.
Лицето на Азия потъмня; за миг безумна надежда прелетя като светкавица през главата му, но той се опомни и попита:
— Какво искаш да кажеш, ваша милост?
На това Баша отговори:
— Друга би заговорила направо на ваша милост, защото жените са обикновено нетърпеливи и неблагоразумни, но аз не съм такава. С готовност бих помогнала, но не искам веднага конфиденция; казвам само следното на ваша милост: не се крий, ами идвай при мене дори всеки ден, защото аз вече казах това на мъжа си; ти, ваша милост, лека-полека ще свикнеш, ще опознаеш моята благосклонност и ще разбереш, че аз не те питам поради празно любопитство, а от съчувствие и защото, ако ще трябва да помагам, преди всичко трябва да съм сигурна и в чувствата на ваша милост. Редно е най-сетне ваша милост пръв да ги проявиш; откриеш ли се пред мене, може би и аз ще кажа нещо на ваша милост.
Тухайбейовичовият син сега разбра изведнъж колко напразна е била надеждата, която бе светнала за миг в главата му, дори веднага се досети, че става въпрос за Ева Нововейска, и всички проклятия срещу цялото семейство, които времето беше натрупало в отмъстителната му душа, нахлуха в устата му. Омразата избухна в него като огън, толкова по-силна, колкото по-различни чувства го владееха преди малко. Но се опомни. Той притежаваше не само власт над себе си, но и хитростта на източните хора. В миг разбра, че ако изплюе отрова срещу семейство Нововейски, ще загуби благосклонността на Баша и възможността да я вижда всеки ден; но, от друга страна, почувства, че не ще може, поне засега, да се овладее до такава степен, та да си изкриви душата и да излъже своята любима, че обича друга.