— Толкова голям ли е гладът?
— Много коне умряха. В Белгород някои хора вече сами се продават в робство, само за да издържат до пролетта. Много коне измряха, ефенди, защото през есента тревата в степта беше малко… Слънцето я изгори.
— А за сина на Тухай бей чуха ли?
— Колкото ми разреши да кажа, толкова съм говорил. Разпръсна се слух между липковците и черемисовците, но никой не знае добре истината. Говори се също, че Жечпосполита иска да им даде свобода и земя и да ги събере на служба под командването на Тухайбейович. При самата вест всички бедни улуси се развълнуваха. Искат, ефенди, искат, но други им обясняват, че всичко това не било вярно, че в Жечпосполита щели да изпратят срещу тях войска, а Тухайбейович изобщо не съществувал. Дойдоха наши търговци от Крим и разправяха, че там също едни казвали: „Тухайбейович го има“ и се вълнуват; а други говорят: „Няма такъв“ и ги въздържат. Но ако се пръсне вест, че ваша милост ги призоваваш, за да получат свобода, земя и служба, мравунякът ще се раздвижи… Разреши ми само да говоря…
Лицето на Азия светна от задоволство и той взе да се разхожда из стаята с големи крачки, после рече:
— Добре дошъл под моя покрив, Халим! Сядай и яж!
— Аз съм твое куче и слуга, ефенди — каза старият татарин.
Тухайбейович плесна с ръце и в отговор на тоя знак влезе един липковец-ординарец, изслуша заповедта и след малко донесе храна: пушено месо, хляб, малко южни плодове и няколко шепи сушени семки от пъпеш, любимо лакомство на всички татари покрай слънчогледовото семе.
— Ти си ми приятел, а не слуга — каза Азия, след като ординарецът си излезе. — Добре дошъл, защото ми носиш хубави новини! Сядай и яж!
Халим почна да яде и докато не свърши, не говориха нищо, но той се нахрани бързо и заследи с очи Азия, като чакаше да заговори той.
— Тук вече знаят кой съм — каза най-сетне Тухайбейович.
— И какво, ефенди?
— Нищо. Още повече ме уважават. Ако се стигне до действия, и без това би трябвало да кажа. Бавех само защото чаках вести от ордите и исках хетманът да узнае пръв, но пристигна Нововейски и ме позна.
— Младият ли? — попита Халим уплашен.
— Старият, не младият. Аллах ми ги изпрати всички тук, защото и момичето дойде. Дано ги чумата изтръшка! Нека само да стана хетман, хубаво ще си поиграя с тях. Момичето ми сватосват тук — добре! В харема са необходими и робини!
— Старият ли сватосва?
— Не!… Тя!… Тя мисли, че аз обичам оная, а не нея!
— Ефенди! — каза Халим, като се поклони. — Аз съм роб на твоя дом и нямам право да говоря пред твоето лице; но аз те познах между липковците, аз ти казах при Брацлав кой си и оттогава ти служа вярно; аз казах на другите, че трябва да те смятат за свой господар, но колкото и да те обичат те, никой не те обича така, както аз; позволяваш ли ми тогава да говоря?
— Говори.
— Пази се от малкия рицар. Той е страшен, прочут е и в Крим, и в Добруджа.
— А ти, Халим, чувал ли си за Хмелницки?
— Чувал съм и съм служил при Тухай бей, който води заедно с Хмелницки война срещу ляхите, замъци разрушаваше, богатства задигаше…
— А знаеш ли ти, че Хмелницки отвлече Чаплинска от Чаплински и сам я взе за жена, и деца имаше от нея? И какво стана? Започна война, но цялата хетманска, кралска и на Жечпосполита войска не успя да му я изтръгне. Той надви и хетманите, и краля, и Жечпосполита, защото баща ми му помогна, а освен това той беше казашки хетман. А аз какъв ще бъда? Татарски хетман. Те ще трябва да ми дадат много земя и някаква крепост за столица, а около крепостта ще се издигнат улуси върху богата земя, а в улусите добри войници татари със саби — много лъкове и много саби! И тогава аз, като я отвлека в моята крепост и направя тази красавица моя жена, жена на хетман, тогава на чия страна ще бъде силата? На моя! Кой ще претендира за нея? Малкият рицар!… Ако бъде жив!… Но дори да бъде жив и да вие като вълк, и пред самия крал да бие чело и да се жали, мислиш ли ти, че те ще започнат война с мене за една руса коса? Имаха вече такава война и половин Жечпосполита изгоря в огъня. Кой ще удържи срещу мене? Хетманът? Тогава аз ще се съюзя с казаците, с Дорошенко ще се побратимя, а земята ще дам на султана. Аз съм втори Хмелницки, аз съм по-добър от Хмелницки, лъв живее в мене! Нека ми позволят да я взема, тогава ще им служа, казаците ще бия, хана ще бия и султана ще бия — ако ли не, целия Лехистан ще стъпча с конски копита, хетманите ще взема в плен, войската ще разбия, крепостите ще изгоря, хората ще унищожа — аз съм син на Тухай бей, аз съм лъв!…
Тук очите на Азия пламнаха с червена светлина, белите му зъби засвяткаха, както някога на Тухай бей, той вдигна ръка нагоре и разтърсваше страшен пестник към север — и беше велик, и страшен, и прекрасен, така че Халим бързо взе да бие поклони пред него и да повтаря с тих глас: