Колкото пан Богуш бързаше, когато пътуваше от Хрептьов за хетмана, толкова бавно беше завръщането му. Във всеки по-голям град той спираше за една-две седмици на почивка, коледните празници прекара в Лвов, там го свари и Нова година.
Наистина той носеше хетмански инструкции за Тухайбейович, но понеже те съдържаха само нареждане да свърши по-скоро въпроса с липковските ротмистри и суха, дори заплашителна заповед да се откаже от големите си замисли, пан Богуш нямаше причина да бърза, защото и без това Азия не би могъл да предприема нищо всред татарите, щом няма хетмански документ.
И така пан Богуш пътуваше бавно и често посещаваше по пътя черквите, за да се кае за своето присъединяване към замислите на Азия. В това време веднага след Нова година Хрептьов загъмжа от гости. От Каменец пристигна Навираг, делегат на ечмяджинския патриарх, а с него двама анардрати, опитни богослови от Кафа, и многобройна прислуга. Войниците много се чудеха на техните странни облекла, на виолетовите и червени кепета, на дългите им шалове от кадифе и атлаз, на мургавите лица и голямата сериозност, когато се движеха като дропли или жерави по хрептьовската станица. Пристигна пан Захариаш Пьотрович, прочут със своите постоянни пътувания до Крим, че и до самия Цариград, а още по-прочут с ревността, с която намираше и откупуваше пленниците по източните пазари; той придружаваше като водач Навираг и анардратите. Пан Володиовски веднага му наброи сумата, необходима за откупуването на пан Боски; а понеже жена му нямаше достатъчно пари, той добави от своите, пък Баша тайно даде обеците си с бисери, за да помогне още повече на угрижената съпруга и милата Зоша. Пристигна също така пан Сеферович, каменецки претор, богат арменец, чийто брат стенеше в татарски плен, и две жени, млади още и много хубави, макар и мургави: Нересевичова и Керемовичова. И двете бяха дошли във връзка с отвлечените им съпрузи.
Повечето бяха угрижени гости, но не липсваха и весели, защото свещеник Камински беше изпратил за Заговезни в Хрептьов под опеката на Баша своята племенница, панна Каминска, дъщеря на звинигродския ловчи, освен това един ден като светкавица долетя младият пан Нововейски, който, узнал, че баща му е в Хрептьов, веднага взел отпуск от пан Рушчиц и побързал да го посрещне.
Младият пан Нововейски се бе много променил през последните няколко години; преди всичко горната му устна се беше вече засенчила силно от къси мустаци, които не закриваха белите му вълчи зъби, но бяха хубави и вити. Второ, той винаги си беше едър мъж, но сега бе станал почти великан. Човек би помислил, че толкова гъста и рошава коса може да расте само на такава огромна глава, а такава огромна глава може да намира здрава подпора само върху такива приказно големи плещи. Лицето му беше винаги черно, обвеяно от ветровете, очите му светеха като въглени; закачливостта му сякаш беше изписана върху лицето. Когато хванеше голяма ябълка, лесно я скриваше в грамадната си шепа и можеше да играе на „познай къде е“, а когато сложеше на бедрото си шепа лешници и ги притиснеше с ръка, стриваше ги на прах като енфие.
Всичко у него се беше превърнало в сила, защото иначе беше мършав, а коремът му хлътнал, само гърдите бяха надвесени над него като балкон. Той трошеше подкови лесно, без да се напъва особено много; железни пръти връзваше върху вратовете на войниците и изглеждаше още по-голям, отколкото беше всъщност; когато стъпеше, дъските под него пращяха, а когато случайно се закачеше за пейка, треска откъртваше от нея.
С една дума, той беше рядък мъж, у когото животът, здравето, смелостта и силата кипяха така, както кипи врелец в котел, и не можеха да се поберат дори в такова огромно тяло. Струваше ти се, че в гърдите и в главата му горят пламъци, и неволно поглеждаш дали вече не дими от косата му. И наистина често димеше, защото и в пиенето беше добър. На бой отиваше със смях, който напомняше конско цвилене, и сечеше така, та след всяко сблъскване войниците нарочно разглеждаха всички негови трупове, за да се удивляват на необикновените му удари със сабя.
Пък и свикнал от дете със степта, стоенето на стража и войната, въпреки цялата си буйност той беше бдителен и предпазлив; познаваше всички татарски хитрости, а след пан Володиовски и Рушчиц минаваше за най-добър преследвач.
Старият Нововейски, при все че заплашваше и се заканваше, не посрещна сина си прекалено строго, защото се страхуваше да не би той да се обиди и отново да си отиде и да не се покаже пак още единайсет години.
А всъщност самолюбивият шляхтич беше доволен от тоя си син, който не вземаше пари от къщи, сам се справяше отлично в живота, спечелил си бе слава между рицарите, хетманско благоволение и офицерски чин, какъвто въпреки разните покровителства мнозина не можеха да постигнат. Бащата също така си даваше сметка, че подивелият в степта и войната младеж може да не се огъне пред бащиния авторитет, а в такъв случай е по-добре да не го подлага на изпитание.