А синът, макар че падна в краката му, както подобаваше, все пак го гледаше смело в очите и на първите укори отговори направо:
— Ти, тате, имаш укори на устата си, но в сърцето си се радваш, и с право, защото не съм те покрил със срам, избягах аз в хоронгвата — нали затова съм шляхтич.
— Но може би си мохамеданин — отговори старецът, — щом единайсет години се не вестна вкъщи?
— Не се вестнах от страх, че ще бъда наказан, което би било против офицерския ми чин и авторитет. Чаках писмо, че ми прощаваш вината. Нямаше писмо, нямаше ме и мене.
— А сега не се ли страхуваш?
Младият показа белите си зъби в усмивка:
— Тук управлява военна власт, пред която трябва да отстъпи дори родителската. Знаете ли какво, благодетелю: я по-добре ме прегърнете, защото от цялата си душа желаете това!
При тая думи синът разпери ръце, а пан Нововейски, бащата, не знаеше какво да прави. Той някак не можеше да свикне с тоя син, който беше излязъл от къщи като момче, а сега се връщаше като зрял мъж и офицер, увенчан с военна слава. И едното, и другото ласкаеше много бащината гордост на пан Нововейски, затова той наистина беше готов да го притисне до гърдите си, но се колебаеше още за авторитета си.
Синът обаче го грабна. Костите на шляхтича изпукаха в тази мечешка прегръдка и това го разчувства съвсем.
— Какво да се прави! — извика той, като пъхтеше. — Чувства негодникът му, че той е господар тук, и пет пари не дава! Моля! Ако това беше у дома, надали бих омекнал така, но тук какво да се прави! Я ела пак!
И те се прегърнаха за втори път, след което младият започна да разпитва бързо за сестра си.
— Заповядах й да стои настрана, докато не я повикам — отговори бащата, — а момичето там малко остана да излезе от кожата си.
— За Бога! Къде е тя? — възкликна синът.
И като отвори вратата, завика толкова гръмко, та чак ехо му отговаряше от стените:
— Евичка! Евичка!
Ева, която чакаше в съседната стая, се втурна веднага, но едва успя да викне: „Адам!“ и мощните ръце вече я грабнаха и вдигнаха от земята. Братът винаги я беше обичал много; често пъти още в миналото той вземаше върху себе си нейните провинения и съответния бой, за да я запази от тиранията на баща си.
Изобщо вкъщи пан Нововейски беше деспот, почти жесток, затова сега девойката приветстваше в лицето на силния си брат не само брата, но и бъдещото си убежище и защита. А той я целуваше по главата, по очите и по ръцете, от време на време я отстраняваше от себе си, гледаше я в лицето и викаше радостно:
— Замашна девойка, кълна се в Бога!
После отново:
— Ех, че пораснала! Момище, не момиче!
А нейните очи се смееха към него. После двамата заговориха оживено за дългата разлъка, за дома си и за войните. Старият пан Нововейски се разхождаше около тях и промърморваше. Синът му правеше много силно впечатление, но навремени го обземаше сякаш безпокойство за бъдещото му владичество. Тогава беше вече време на голяма родителска власт, която по-късно прерасна чак в неограничен деспотизъм, но тоя син беше преследвач, войник от дивите станици, който сам си беше господар, както разбра веднага пан Нововейски. Пан Нововейски беше ревнив за своята власт. Наистина той беше уверен, че синът му ще го уважава винаги, че ще му отдаде дължимата почит, но дали ще се огъва като восък, дали ще понесе всичко, както го понасяше, когато беше юноша?
„О — мислеше старият шляхтич, — дали аз самият ще посмея да го третирам като момче? Поручик, дявол да го вземе, импонира ми, кълна се в Бога!“
На всичко отгоре пан Нововейски чувстваше, че с всяка минута бащиното му чувство расте в сърцето и че той ще проявява слабост към грамадния си синчага.
А Евичка чуруликаше като птичка, обсипваше брата си с въпроси: че кога ще се върне, че няма ли да забие кол на едно място, че няма ли да се ожени? Защото тя наистина не знае добре и не е уверена, но била чувала, че военните са много влюбчиви. О, тя дори си спомня, че това й била казала пани Володиовска. Колко прекрасна и добра е тая пани Володиовска! По-хубава и по-добра със свещ няма да намериш в цяла Полша! Само може би Зоша Боска би могла да се сравнява с нея.
— Коя е тая Зоша Боска? — попита Адам.
— Тя е тук с майка си, баща й бил отвлечен от ордата. Сам ще я видиш и ще я обикнеш!
— Давайте я тук тая Зоша Боска! — извика младият офицер.