Тогава баща ми стана страшно любопитен:
— Ти толкова ли си богат? — пита. — За Бога! Откъде? От плячка? Защото ти замина беден като черковна мишка…
— Ех ти, тате! — отговарям аз. — Ами аз вече единайсет години размахвам тоя пестник и, както казват, не много лошо, как тогава да не посъбера! Бях при атакуването на разбунтуваните крепости, в които паплачта и татарите бяха натрупали цели купища най-скъпа плячка; бих мурзи и разбойнически банди, а плячка идеше ли, идеше. Вземах само това, което ми се даваше — без да онеправдавам когото и да било, — но богатството ми растеше и ако човек не гуляеше, щях да имам за две имения като твоето.
— А старият какво каза? — попита Заглоба развеселен.
— Баща ми се слиса, защото не беше очаквал това, и веднага започна да ме кори за моето пилеене; „Имотът ни, казва, щеше да се увеличи, но такъв развейпрах, такъв фукльо, който само знае да се надува и да се представя за магнат, всичко ще пропилее, нищо няма да задържи.“ После любопитството му надделя и той започна да разпитва подробно какво имам, а аз, като видях, че така по-лесно ще измоля своето, не само че не скрих нищо, но и поизлъгах малко, макар че обикновено не обичам да преувеличавам, понеже смятам, че истината е овес, а лъжата — плява. Баща ми се хвана за главата и започна: „Това и това би се купило още, казва, това и това начинание бихме могли да продължим; щяхме да живеем в съседство, а в твое отсъствие бих надзиравал всичко.“ И добрият ми баща се разплака: „Адаме — казва, — това момиче страшно ми хареса за тебе, а понеже се намира под покровителството на хетмана и от това може да има някаква ползица… Адаме — казва, — само че ти да се отнасяш добре към дъщеря ми и да не ми я разсипеш, защото и в смъртния си час няма да ти простя.“ А аз, ваша милост благодетелю, при самото споменаване, че мога да сторя нещо лошо на Зоша, се разревах! Тогава паднахме с баща ми в прегръдките един на друг и плакахме чак до първи петли!
— Дявол е старецът! — измърмори Заглоба. После добави високо:
— Е! Значи скоро може да имаме сватба и ново веселие в Хрептъов, особено защото сега са месопустни Заговезни!
— Още утре щеше да бъде, ако зависеше от мене — възкликна Нововейски разпалено, — но ето какво, благодетелю! На мене отпуската ми се свършва скоро, а службата си е служба и трябва да се връщам в Рашков. Ех! Пан Рушчиц ще ми даде втора отпуска, зная! Но не съм сигурен дали жените няма да забавят работата. Защото майката казва: „Мъжът ми е в робство“ — дъщерята дума: „Тате е в робство.“ А какво значи това? Да не би аз да държа в робство тоя татко или какво? Страшно се боя от такива пречки, а ако не бяха те, щях да хвана свещеник Камински за расото и нямаше да го пусна, докато не ни свърже със Зошка. Но втълпят ли си нещо жените, с клещи не можеш да го извадиш от главите им. Последния си грош бих дал, сам бих отишъл за тоя татко, но няма как! Защото никой не знае къде е той, а може и да е умрял — и ето ти работа! Ако ми кажат да го чакам, ще го чакам до Страшния съд!
— Двамата Пьотровичи тръгват утре на път заедно с Навираг и анардратите; вест ще дойде скоро.
— Господи, спаси ме! Аз значи ще трябва да чакам вестта. Преди настъпването на пролетта не би могло да се постигне нищо, а през това време ще изсъхна, кълна се в Бога! Благодетелю! Всички вярват във вашия разум и опит, избийте това чакане от главите на тия жени! Благодетелю, напролет ще има война! Бог знае какво ще стане; ами че аз искам да се оженя за Зошка, а не за баща й, защо ще трябва да въздишам по него?
— Увещай жените да дойдат в Рашков и да останат там. Там и за новини е по-лесно, а ако Пьотрович намери Боски, ще му е по-близо до вас. Второ: аз ще направя каквото мога, но ти помоли и пани Башка да се застъпи за тебе.
— Няма да изпусна, няма да изпусна и това, защото мене дяволите…
Изведнъж вратата изскърца и влезе пани Боска. Но докато пан Заглоба успее да се огледа, младият Нововейски вече се строполи в краката й и като зае огромно пространство от пода с грамадното си тяло, започна да вика:
— Имам бащино позволение! Майко, давайте ми Зошка! Давайте ми, майко, Зошка! Давайте ми, майко, Зошка!
— Давайте, майко, Зошка! — заприглася Заглоба басово. Тоя шум привлече хората от съседните стаи; влезе Башка, пан Михал излезе от канцеларията си, а след малко се появи и Зоша. На момичето не приличаше да се досеща каква е работата, но веднага се обля в руменина и като скръсти бързо ръце и сви устни, застана край стената с наведени очи. Баша веднага подкрепи молбата на юнака, а пан Михал изтича за стария пан Нововейски. Той дойде и силно се огорчи, че синът му не беше поверил тая задача на него и не бе оставил това на неговото красноречие, но въпреки това се присъедини към молбите.