— Пан Жевуски не е ли в Могильов? — попита Баша.
— Той само докара войската и не зная дали остана поне три дни. Разрешете, ваша светлост, в това вързопче има стафиди, а от тая страна такъв плод, какъвто няма в Турция, а го докарват отдалече, от Азия, където се ражда на палми… Пан писаря го няма, а сега и цялата конница я няма, вчера тръгна внезапно към Брацлав… Това тук са фурми, да ви е сладко, ваши светлости… Остана само пан Гоженски с пехотата, а цялата конница замина…
— Учудва ме, че цялата конница е заминала — каза Баша и погледна въпросително към Азия.
— Заминала е, за да не се отпуснат конете от стоене — отговори Азия, — сега е спокойно!
— В града разправяха, че Дорош се бил размърдал неочаквано — каза търговецът.
Азия се засмя:
— А с какво ще храни конете си? Със сняг ли? — рече той на Баша.
— Пан Гоженски ще ви обясни най-добре, ваши светлости — добави търговецът.
— И аз мисля, че няма нищо — отговори Баша, след като помисли малко, — защото, ако имаше нещо, мъжът ми щеше да знае пръв.
— Разбира се, че в Хрептьов най-напред щяха да получат сведения — каза Азия. — Не се страхувай, ваша милост.
Баша повдигна светлото си лице към татарина и раздвижи ноздри.
— Аз да се страхувам? Хубава работа! Какво ти е хрумнало, ваша милост? Чуваш ли, Евка, аз да се страхувам!
Евка не можеше да отговори веднага, защото беше лакома по природа и страшно много обичаше сладките неща, та устата й беше пълна с фурми, но това не й пречеше да се взира алчно в Азия, ето защо едва след като преглътна, добави:
— При такъв офицер и аз не се страхувам!
После погледна нежно и многозначително Азия в очите, но откак тя почна да му бъде пречка, той изпитваше към нея само скрито отвращение и гняв, та остана неподвижен и отговори с наведени очи:
— В Рашков ще се види дали съм заслужавал доверие!
И в гласа му имаше нещо почти заплашително. Но двете жени вече така бяха свикнали с това, че младият липковец съвсем се отличаваше от другите във всичко, което говореше и вършеше, та тонът му не им направи впечатление. Пък и Азия започна веднага да настоява да тръгват, понеже пред Могильов имало стръмни и трудни за преминаване възвишения, които трябвало да се минат денем.
Веднага тръгнаха.
Пътуваха много бързо чак до възвишенията. Там Баша поиска да се прехвърли на кон, но по увещанията на Тухайбейович остана да прави компания на Евка в шейната, която вързаха с въжа и я спуснаха с най-голяма предпазливост по наклона.
През цялото това време Азия вървеше пеш край шейната, но почти не разговаряше нито с Баша, нито с Евка, изцяло погълнат от грижата за тяхната безопасност и изобщо с командването. Слънцето обаче залезе, преди да преминат възвишенията, и тогава отрядът от черемисовци, който вървеше отпред, започна да пали огньове надлъж по прокарания път. При всяко огнище стоеше по един черемисовец и час по час хвърляше в пламъка сухи клони. И те се движеха между червени пламъци и застанали край тях диви фигури. А зад тия фигури в нощния мрак и в полусветлината от огньовете се виждаха ужасни урви с неясни, страховити очертания.
Всичко беше ново, интересно, всичко имаше вид на някаква опасна и тайнствена експедиция, затова душата на Баша беше на седмото небе, а сърцето й се изпълваше с чувство на благодарност и към мъжа й, задето й беше позволил това пътешествие по непознати места, и към Азия, че така хубаво умееше да ръководи пътуването. Едва сега Баша разбра какво представляват войнишките походи с техните трудности, за които толкова беше слушала от военните, какво са урвестите и главоломни пътища. Обзе я луда веселост. Тя сигурно би се прехвърлила на жребеца си, ако не беше това, че като седи с Евка, можеше да разговаря с нея и да я плаши. И когато в лъкатушните долища избързалите напред отряди изчезнеха от очите и почнеха да се обаждат едни на други с диви гласове, които приглушеното ехо повтаряше всред надвесените скали, Башка се обръщаше към Евка, хващаше я за ръцете и казваше:
— Охо! Разбойници от хуторите или орда!
Но Евка веднага си спомняше за Азия, сина на Тухай бей, и в миг се успокояваше.
— Него го почитат и разбойниците, и ордите, и се боят от него! — отговаряше тя.
А после се навеждаше до ухото на Баша и думаше:
— Ако не би в Белгород, ако ще би на Крим, стига да съм с него!
Луната се беше вече издигнала високо на небето, когато излизаха от възвишенията. Тогава някъде там долу, сякаш на дъното на дълбока пропаст, видяха купчина светлини.