— Значи ти, ваша милост, си останал само с пехотата? — попита Азия.
— Господ да ми е на помощ! Четирийсет души! Едва имам с кого да опазя форта и ако се размърдат само татарите, които живеят тук, в Могильов, не зная как ще се отбранявам.
— Но те няма да се размърдат, нали? — попита Баша.
— Няма да се размърдат, защото няма как. Мнозина от тях живеят постоянно в Жечпосполита с жените и децата си — и те са наши, а които са чужденци, стоят тук за търговия, не за война. Те са добри хора.
— Аз ще ти оставя, ваша милост, петдесет конника от моите липковци — каза Азия.
— Бог да те възнагради! Много ще ми услужиш, ваша милост, защото ще имам кого да изпращам до нашата конница за новини, но дали можеш да ми оставиш?
— Мога. В Рашков ще пристигнат хоронгвите на ротмистрите, които навремето си преминаха към султана, а сега искат да се върнат и се подчинят на Жечпосполита. Ще дойде Кричински навярно с триста конници, а може би и Адурович, другите ще пристигнат по-късно. По нареждане на хетмана аз ще поема командването на всички и до пролетта ще се събере цяла дивизия.
Пан Гоженски се поклони пред Азия. Той го познаваше отдавна, но не го ценеше особено поради тъмния му произход. Сега обаче вече знаеше, че това е син на Тухай бей, защото новината беше донесена от по-раншния керван, с който пътуваше Навираг; и сега в лицето на младия липковец пан Гоженски почете кръвта на великия, макар и вражески воин, а освен това почете и офицера, на когото хетманът поверяваше такива важни задачи.
А Азия излезе, за да даде съответните заповеди, и като повика стотника Давид, каза му:
— Давиде, сине на Скендер, ще останеш с петдесет конника в Могильов, но ще гледаш с очи и ще слушаш с уши какво става около тебе. И ако Малкия сокол изпрати подире ми някакви писма, от Хрептьов, ще задържиш пратеника, ще му отнемеш писмата и ще ми ги пратиш по свой човек. А ще стоиш тук, докато не получиш заповед от мене да се връщаш; тогава, ако пратеникът ти каже, че е нощ, ще излезеш тихо, но ако ти каже, че денят е близо, ще подпалиш града и ще се прехвърлиш на молдовския бряг; там ще отидеш, където ти заповядат…
— Слушам, господарю! — отговори Давид. — С очи ще гледам, с уши ще слушам; пратениците на Малкия сокол ще задържа, писмата ще им взема и ще ги изпратя на тебе по наш човек. Ще остана, докато не получа заповед и тогава, ако твоят пратеник каже, че е нощ — ще си тръгна мирно; каже ли ми, че денят е близо — ще подпаля града, ще се прехвърля на молдавския бряг и ще отида, където ми заповядат.
На другия ден призори керванът, намалял с петдесет души, тръгна по-нататък на път. Пан Гоженски изпрати Баша чак отвъд могильовския дол. Там произнесе със заекване прощалната си реч и се върна в Могильов, а те продължиха с голяма скорост за Ямпол.
Азия беше необикновено весел и така караше хората да бързат, че това чак учуди Баша.
— Защо бързаш така, ваша милост? — попита тя. А той отговори:
— Всеки бърза към щастието си, а моето ще започне в Рашков.
Евка взе тия думи за себе си, усмихна се нежно и като събра цялата си смелост, каза:
— Дано само баща ми…
— Пан Нововейски няма да ми попречи в нищо! — отговори татаринът.
И мрачна светкавица прелетя през лицето му.
В Ямпол не намериха почти никаква войска — пехота там никога не бе имало, а цялата конница беше заминала; само двайсетина души бяха останали в замъчето или по-право в неговите развалини… Място за нощуване беше приготвено, но Баша спа зле, защото тия вести почнаха да я безпокоят. Особено много мислеше как ли ще се тревожи малкият рицар, ако излезе, че чамбулът на Дорошенко наистина е тръгнал на поход; крепеше я само надеждата, че това може би не е вярно.
Хрумваше й дали не е по-добре да вземе част от войниците на Азия и да се върне — но за това се явяваха най-различни пречки. Преди всичко Азия имаше заповед да подсили гарнизона в Рашков и можеше да им даде съвсем малка стража, а тя при истинска опасност би могла да се окаже недостатъчна; и, второ, две трети от пътя беше вече изминат, а в Рашков се намираше познат офицер и силен гарнизон, който, подсилен с отряда на Тухайбейович и с хоронгвите на ония ротмистри, щеше да се превърне в напълно значителна сила. Баша взе всичко това под внимание и реши да продължи пътуването си.
Но не можеше да заспи. За пръв път през това пътуване я овладя такова безпокойство, сякаш над нея се беше надвесила някаква неизвестна опасност. Може би за тая тревога допринасяше и нощуването в Ямпол, защото това беше страшно и кърваво място. Баша го знаеше от разказите на мъжа си и пан Заглоба. Тук през време на буната на Хмелницки се е намирала главната сила на подолските главорези, командвани от Бурлай; тук са докарвали пленниците и са ги продавали на източните пазари или умъртвявали с жестока смърт; тук най-сетне през пролетта на 1651 година, по време на многолюден панаир, нахлул брацлавският воевода пан Станислав Лянцкоронски и извършил страхотна сеч, споменът за която още беше пресен по цялото Крайднестрие.