Като помисли така, тя се ободри и започна да се готви за по-нататъшното си пътуване.
При седлото на Азия намери мускет, рог с барут, торбичка с куршуми и торбичка с конопено семе, което татаринът имаше обичай да яде непрекъснато. Баша скъси стремената на коня на Азия според дължината на краката си, каза си, че през целия път ще се храни с това семе като птица, и го прибра грижливо при себе си.
Тя реши да избягва хората, хуторите, защото из тия пущинаци от всеки човек би могла да очаква по-скоро зло, отколкото добро. Сърцето й се свиваше от страх с какво ще храни конете. Те ще изравят трева изпод снега и ще скубят мъх от скалните пукнатини, но ако паднат от лошата трева и тежкото пътуване? Нали тя не можеше да ги пази…
Вторият й страх беше дали не ще се обърка в пустинята. Лесно беше да не се обърка, ако пътува по брега на Днестър, но тя не можеше да избере тоя път. Какво ще бъде, когато навлезе в тъмните грамадни гори без никакви пътища? Как ще разбере дали се движи на север или в друга посока, ако настъпят мъгливи дни без слънце и нощи без звезди? Тя по-малко се безпокоеше от това, че горите са пълни с диви зверове, защото имаше смелост в храброто си сърце и оръжие. Наистина вълците, които се движеха на глутници, можеха да бъдат опасни, но тя повече се страхуваше от хората, отколкото от животните, а най-много — да не обърка пътя.
— Ех! Бог ще ми покаже пътя и ще ми помогне да се върна при Михал — рече тя на глас.
И като се прекръсти, избърса с ръкав лицето си от влагата, която бе изстудила побледнелите й бузи, огледа със зорки очи околността и пусна конете в галоп.
Трийсет и девета глава
Никой не мислеше да търси Тухайбейович и той лежа в пустошта, докато се свести сам.
Като дойде на себе си, седна и в желанието си да разбере какво става с него, взе да се оглежда по околността.
Но той я видя сякаш в мрак; после разбра, че вижда само с едното си око, и то зле. Другото беше избито или обляно с кръв.
Азия вдигна ръце към лицето си. Пръстите му попаднаха на висулки съсирена кръв по мустаците; устата му също беше пълна с кръв, която го задавяше, така че трябваше на няколко пъти да кашля и плюе; при това плюене страхотна болка пронизваше лицето му. Той премести пръсти по-горе от мустаците, но веднага ги махна и изохка от болка.
Ударът на Баша му беше смазал горната част на носа и засегнал костта на лицето.
Той поседя малко, без да мръдне; после с окото, в което му беше останало малко светлина, се заоглежда наоколо и като видя в една цепнатина ивица сняг, довлече се до него, грабна пълна шепа и го сложи върху разбитото си лице.
Това веднага му донесе голямо облекчение, затова, щом снегът взе да се топи и да тече на розови струи по мустаците му, отново загребваше в шепи и го слагаше на лицето си. А започна и да го яде лакомо — и това също му донесе облекчение. След някое време безкрайната тежест, която усещаше върху главата си, олекна дотолкова, че Азия си спомни всичко, което се беше случило. Но в първия момент не изпита нито ярост, нито гняв, нито отчаяние. Телесната болка беше заглушила всички други чувства и бе оставила само едно желание — по-скоро да се спаси.
Азия изяде още няколко шепи сняг и започна да търси с очи коня си; коня го нямаше; той разбра, че ако не иска да чака, докато липковците дойдат за него, трябва да тръгне пеш.
Тогава се опря с ръце о земята и се опита да стане, но само нададе вой от болка и отново седна.
Той поседя така може би около един час и пак поднови усилията си. Тоя път сполучи дотолкова, че стана, облегнат с гръб на скалата, и успя да се задържи на крака; но когато помисли, че трябва да изостави подпората и да направи стъпка, после втора и трета в празното пространство, чувство на безсилие и страх го завладя толкова силно, че за малко не седна отново.
Той обаче се овладя й като извади сабята си, подпря се на нея и тръгна напред. Успяваше. След няколко крачки усети, че краката му и цялото тяло са силни, че той ги владее отлично, че само главата му сякаш не е негова и се клати като грамадна везна ту наляво, ту надясно, напред или назад. Имаше също така чувството, че носи тая прекалено тежка и колеблива глава с необикновена предпазливост и с необикновен страх да не я изпусне върху камъните и да я разбие.
А понякога тя така го обръщаше целия, сякаш искаше той да се движи в кръг. Понякога му притъмняваше в единственото здраво око; тогава се подпираше с две ръце на сабята си.
Все пак виенето на свят постепенно преминаваше, болката обаче се засилваше непрекъснато и така го въртеше в челото, очите, в цялата глава, та чак скимтене се изтръгваше от гърдите на Азия.