Ехото от скалите повтаряше стоновете му и той вървеше всред тая пустиня кървав, страшен и повече приличаше на призрак, отколкото на човек.
Смрачаваше се вече, когато чу пред себе си конски тропот.
Беше един липковски десетник, който идваше за заповеди.
Още тая вечер Азия намери толкова сили, че заповяда да потегли хайка, но веднага след това легна на кожи и през следващите три дни не можеше да види никого освен гърка фелдшер, който му превързваше раните, и Халим, който помагаше на фелдшера. Едва на четвъртия ден говорът му се възстанови, а заедно с него и съзнанието за случилото се.
И веднага трескавата му мисъл полетя подир Баша. Той я виждаше как тя бяга през скали и пущинаци; изглеждаше му като птица, която отлита завинаги; виждаше я да пристига в Хрептьов; виждаше я в прегръдките на мъжа й — и при тая гледка го овладя още по-остра болка, отколкото от раните, а заедно с болката и мъка, а заедно с мъката — срам за претърпяното поражение.
— Избяга! Избяга! — повтаряше той непрекъснато и яростта така го задушаваше, та навремени изглеждаше, че отново губи съзнание.
— Лошо! — отговаряше на Халим, когато той се мъчеше да го успокои и го уверяваше, че Баша не може да убегне на хайката — и риташе с крака кожите, с които го завиваше старият татарин, и с нож заплашваше него и гърка, и виеше като див звяр, и скачаше в желанието си да полети сам, да я настигне, да я хване, а после да я удуши със собствените си ръце от гняв и дива обич.
Понякога бълнуваше в треска: викаше на Халим ей сега да му донесе главата на малкия рицар, а жена му да затвори вързана в съседната стаичка. Понякога разговаряше с нея, молеше я, заплашваше; понякога протягаше ръце, за да я прегърне; най-сетне потъна в дълбок сън и спа цяло денонощие. А когато се събуди, нямаше вече треска и можеше да се види с Кричински и Адурович.
А те бързаха с тая среща, понеже не знаеха какво да предприемат. Войската, която бе тръгнала начело с младия Нововейски, наистина нямаше да се върне по-рано от две седмици, но някаква неочаквана случка можеше да ускори завръщането й и тогава Кричински и Адурович трябваше да знаят как да се държат. Наистина те само наглед искаха да се върнат на служба в Жечпосполита, но цялата тая работа се ръководеше от Азия; само той можеше да им даде указания какво трябва да правят засега; само той би могъл да обясни от кое биха спечелили повече: дали като се върнат веднага на султанска земя или като се преструват и докога да се преструват, че служат на Жечпосполита. Те двамата знаеха добре, че в края на краищата и Азия иска да измени на Жечпосполита, но предполагаха, че може би ще им каже да чакат с обявяването на измяната, докато започне войната, та да изменят най-резултатно. При това неговите указания щяха да бъдат за тях заповед, защото той се беше наложил като вожд, като глава на цялата акция, като най-хитър, най-влиятелен, най-сетне като Тухайбейович, син на прославения всред всички орди герой.
Затова веднага се изправиха пред леглото му и се закланяха доземи и той ги приветстваше още без сили, с превързано лице и едно око, но вече съвсем здрав. И още в началото им каза:
— Болен съм. Жената, която исках да отвлека и да я задържа за себе си, се изтръгна от ръцете ми, като ме нарани с дръжката на пистолет. Това беше съпругата на командира Володиовски… дано чума тръшне него и целия му род!
— Да бъде, както си рекъл! — отговориха двамата ротмистри.
— Да ви даде Бог вам, правоверни, щастие и благополучие!…
— И на тебе, господарю!
После веднага заговориха какво трябва да правят.
— Не можем да се бавим, нито да отлагаме чак до войната преминаването на султанска служба — каза Азия, — защото след случилото се с оная жена те няма да ни вярват и ще ни нападнат с оръжие. Но преди те да ни ударят, ние да ударим града и да го изгорим за слава на Бога! Шепата войници, които са останали тук, ще вземем в робство, в робство ще вземем и жителите, поданици на Жечпосполита, а богатствата на власите, арменците и гърците ще си разделим и ще минем отвъд Днестър, на султанска земя.
Кричински и Адурович, които от дълго време чергаруваха всред най-дивата орда и грабеха заедно с нея, бяха съвсем подивели и очите им светнаха при тия думи.
— Благодарение на тебе, господарю — каза Кричински, — ни пуснаха в тоя град, който Бог ни дава сега в нашите ръце!…
— Нововейски не ви ли правеше въртели? — попита Азия.
— Нововейски знаеше, че ние минаваме към Жечпосполита, и знаеше, че ти идеш, за да се свържеш с нас, та ни смяташе за свои, както тебе смята за свой.
— Ние стояхме на молдавския бряг — намеси се Адурович, — но с Кричински му ходихме на гости, а той ни прие като шляхтичи и ни думаше така: „Със сегашната постъпка вие измивате стария си грях, а понеже хетманът ви прощава под гаранция на Азия, и на мене не ми прилича да ви се мръщя.“ Той дори искаше да спрем в града, но ние казахме: „Няма да сторим това, докато Азия Тухайбейович не ни донесе позволението на хетмана…“ Все пак на тръгване той ни даде пиршество и ни молеше да пазим града…