Азия все стоеше и гледаше с изпълнено с радост сърце; мрачна усмивка играеше на устните му, изпод които святкаха бели зъби — усмивка още по-мрачна, защото беше смесена с болката от едва засъхналата рана. Освен радост в сърцето на липковеца се надигаше тщеславие. Ето, той беше свалил от сърцето си бремето на преструвките и за пръв път бе дал свобода на омразата си, укривана дълги години; сега той се чувстваше такъв, какъвто е, чувстваше се истински Азия, син на Тухай бей.
Но същевременно у него се надигна диво съжаление, че Баша не вижда тоя пожар, това клане, че не може да види и него в новия му лик. Той я обичаше, но в същото време го изпълваше дива жажда да й отмъсти.
„Тя би стояла ето тук, при коня! — мислеше си той. — Аз бих я държал за косата, а тя ще се лови за краката ми; после бих я взел и бих целувал устата й, и би била моя, моя, моя… робиня!…“
От отчаянието го възпираше само надеждата, че може би отрядите, изпратени да я настигнат, или тия, които бе оставил по пътя, ще му я докарат обратно. Той се хвана за тая надежда като удавник за сламка и тя му придаваше сили. Не можеше да мисли само, че я е загубил, понеже прекалено много мислеше за момента, когато ще я получи наново и вземе.
Азия стоя при портата, докато избиваният град не стихна, а това настана бързо, защото отрядите на Адурович и Кричински брояха почти толкова хора, колкото цялото градче — само пожарът надживя човешките стонове и фуча чак до вечерта. Азия слезе от коня си и тръгна с бавна крачка към една просторна стая; там му бяха постлали овнешки кожи, той седна на тях и зачака идването на двамата ротмистри.
Те дойдоха след малко, а заедно с тях и стотниците. Всички лица бяха радостни, защото плячката бе надминала очакванията им. Градчето се беше вече доста въздигнало след селските бунтове и беше заможно. Взети бяха също така около сто и петдесет млади жени и цял куп деца над десетгодишна възраст, които можеха да бъдат изгодно продадени по източните пазари. Мъжете, старите жени и малките деца, които не можеха да вървят дълъг път, бяха изклани. Ръцете на липковците димяха от човешка кръв, а с овчите си кожуси внесоха миризма на изгоряло. Всички насядаха около Азия и Кричински заговори:
— Само куп пепел ще остане след нас… Докато се върнат гарнизоните, ние бихме могли да отидем и в Ямпол, там има толкова най-различни богатства, може би и повече, отколкото в Рашков.
— Не! — отговори синът на Тухай бей. — В Ямпол има мои хора, които ще подпалят града; а за нас е време да преминем на ханова и султанска земя.
— Както заповядаш! Ще се върнем със слава и плячка! — извикаха ротмистрите и стотниците.
— Тук, във форта, има жени, тук е и оня шляхтич, който ме отгледа — каза Азия. — Той заслужава достойна награда.
При тая думи плесна с ръце и заповяда да докарат пленниците.
Докараха ги веднага; пани Боска, обляната в сълзи Зоша, бледата като платно Евка и стария пан Нововейски. Ръцете и краката му бяха стегнати с въжета. Всички бяха ужасени, но още повече изумени от това, което беше станало и което беше съвсем неразбираемо за тях. Само Евка, ако и да се губеше в предположения какво ли се е случило с пани Володиовска, защо Азия не се показваше досега, защо бе извършена сеч в града, а те бяха затворени като пленници, все пак предполагаше, че тук въпросът е да бъде тя отвлечена, защото Азия просто е беснеел от любов по нея, но тъй като в своята надменност не е искал да моли баща й за ръката й, решил е да я вземе със сила. Всичко това беше страшно само по себе си, но Евка поне не трепереше за собствения си живот.
Въведените пленници не познаха Азия, понеже лицето му беше почти цялото превързано. Но страхът още повече тресеше коленете на жените, защото в първия миг те сметнаха, че по някакъв непонятен начин диви татари са унищожили липковците и са завладели Рашков. Едва когато видяха Кричински и Адурович, разбраха, че се намират именно в ръцете на липковците.
Някое време всички се споглеждаха мълчаливо едни други, най-после старият пан Нововейски се обади с неуверен, но силен глас:
— В чии ръце се намираме ние?
Азия започна да отвива превръзките от главата си и скоро изпод тях се показа лицето му, някога прекрасно, макар и диво, сега загрозено завинаги, със счупен нос и тъмносиньо петно вместо едното око — лице страшно, съсредоточено в студена жажда за мъст и с усмивка, която приличаше на спазма.