Азия мълча още минутка, после впи пламналото си око в стария шляхтич и рече:
— В моите: на сина на Тухай бей!
Но старият Нововейски го позна, преди той да си каже името, позна го и Евка, при все че сърцето й се сви от ужас и погнуса, като гледаше тая отвратителна глава.
Девойката закри очи с незавързаните си ръце, а шляхтичът отвори уста, започна да мига с очи от изумление и да повтаря:
— Азия! Азия!
— Когото ти, ваша милост, хранеше, на когото беше баща и чийто гръб се обля с кръв под твоята родителска ръка…
Кръв нахлу в главата на шляхтича.
— Изменнико! — каза той. — Пред съд ще отговаряш за постъпките си!… Змия!… Аз имам и син!
— Имаш и дъщеря — отговори Азия, — заради която заповяда да ме бият до смърт с бич, а тая ти дъщеря сега аз ще я подаря на последния ординарец да я има за слугиня и за удоволствие!
— Вожде, подари я на мене! — обади се внезапно Адурович.
— Азия! Азия! Аз винаги съм те… — викна Евка и се хвърли в краката му.
Но той я ритна с крак, а Адурович я хвана за ръцете и я повлече към себе си по пода. Пан Нововейски от червен стана син. Въжата скърцаха на ръцете му, така ги опъваше, а от устата му излизаха неразбираеми думи.
Азия стана от кожите и тръгна към него, отначало бавно, после все по-бързо, като див звяр, който иска да се хвърли върху жертвата си. Накрай, вече дошъл съвсем близо, го хвана за брадата с изкривените пръсти на сухата си ръка и почна да го бие безмилостно по лицето и главата.
Хриплив рев се изтръгна от гърлото на шляхтича, а накрай, когато падна на земята, Тухайбейович коленичи на гърдите му и внезапно ярък блясък на нож освети мрака на стаята.
— Милост! Помощ! — виеше Евка.
Но Адурович я цапна по главата, после сложи широката си длан върху устата й; в това време Азия колеше пан Нововейски.
Гледката беше толкова страшна, че се смрази кръвта дори на липковските стотници. Защото Азия движеше бавно, с пресметната жестокост ножа по гърлото на нещастния шляхтич, а той хриптеше и хъркаше страхотно. Кръвта бликаше все по-силно от отворените жили върху ръцете на убиеца и като поток течеше на пода. Най-сетне хриптенето и хъркането малко по малко стихнаха, само въздухът взе да съска в прерязания гръклян, а краката на умиращия потреперваха конвулсивно и ритаха земята. Азия стана.
Сега окото му падна върху бледото и мило личице на Зоша Боска, която изглеждаше като мъртва, защото бе припаднала и висеше през ръката на един липковец, който я придържаше, и каза:
— Тая девойка запазвам за себе си, докато не я подаря или продам.
После се обърна към татарите:
— А сега, щом хайката се върне, ще преминем на султанска земя.
Хайката се върна след два дни, но с празни ръце. Тогава Тухайбейович се прехвърли на султанска земя с отчаяние и ярост в сърцето, като остави след себе си сив и синкав куп пепел.
Четирийсета глава
Десет до дванайсет украински мили отделяха ония градове, през които бе минала Баша от Хрептьов за Рашков, или целият път покрай Днестър възлизаше на около трийсет мили. Наистина сутрин тръгваха още в тъмно и не се спираха чак до късна нощ — все пак цялото пътуване заедно с почивките, въпреки трудните преминавания през реки и пропасти, бе извършено за три дни. Тогавашните хора и тогавашните войски обикновено не правеха толкова бързи преходи, но който искаше или беше принуден — можеше да ги прави. Баша взе това под внимание и пресметна, че обратният път, пътят до Хрептьов, би трябвало да й отнеме още по-малко време, понеже го минаваше на кон, а и тоя път беше бягство, при което спасението зависеше от бързината.
Още първия ден обаче разбра, че се лъже, защото, щом не можеше да бяга по пътя край Днестър, а трябваше да заобикаля през степта, разстоянието се много увеличаваше. Освен това можеше да обърка посоката и беше вероятно, че ще я обърка, можеше да попадне на реки, чийто лед вече се е стопил, на непроходими горски гъсталаци, на блата, които не замръзват дори зиме, на пречки от страна на хора или зверове — така че колкото и да искаше да пътува непрекъснато и нощем, въпреки желанието си все повече се убеждаваше, че дори ако всичко върви благополучно, един Бог знае кога ще стигне в Хрептьов.
Тя бе успяла да се изтръгне от прегръдките на Азия, но какво щеше да стане по-нататък? Несъмнено всичко друго беше по-добро от тия отвратителни прегръдки, но все пак при мисълта какво я чака, кръвта й замръзваше като лед в жилите.
Ето, изведнъж й хрумна, че ако пести силите на конете, може да бъде настигната. Липковците познаваха тия степи на пръсти и беше почти невъзможно да се скрие в тях от очите им, от преследването им. Нали те по цели дни преследваха татарите дори пролет и лете, когато конските копита не оставяха следи по снега или в размекнатата земя; те четяха в степта като в отворена книга; те виждаха в тая равнина като орли, умееха да душат като гончета; целият им живот минаваше в преследване. Напразно татарите много пъти се движеха по потоците, за да не оставят следи — казаците, липковците, черемисовците и полските преследвачи съумяваха да ги намерят, да отговарят с хитрини на техните хитрини и да нападнат така внезапно, като че ли са изскочили изпод земята. Как може да избяга от такива хора? Освен ако ги остави толкова назад, та самото разстояние да направи преследването невъзможно. Но в такъв случай конете ще капнат.