„Непременно ще капнат, ако продължават да препускат все така“ — мислеше Баша с ужас, като поглеждаше мокрите им страни, от които се вдигаше пара, и пяната, която падаше на парцали по земята.
Затова тя спираше понякога конете и се ослушваше, но тогава във всеки повей на вятъра, в шумола на листата, които растяха по долищата, в сухото шумолене, с което се удряха едно о друго стъблата на степните бурени, в шума от крилете на прелитаща птица, дори в пустинната тишина, която звънеше в ушите — тя чуваше отгласи от хайка.
И ужасена, отново препускаше конете и бягаше с лудешка бързина, докато тяхното хъркане не дадеше да се разбере, че не могат да тичат така по-нататък.
Тежестта от самотата и безсилието я гнетеше все по-силно. Ах, какво сираче се чувстваше тя, каква жал, колкото огромна, толкова и неоснователна, се надигаше в сърцето й срещу всички хора, срещу най-близките и най-скъпите, че така са я напуснали!
После си помисли още, че навярно Бог я наказва заради жаждата й за приключения, заради участието й във всички ловове, в походите, често пъти въпреки желанието на мъжа й, заради лекомислието и неуравновесеността й. Като помисли това, тя се разплака от сърце, вдигна главица нагоре и започна да повтаря разхълцана:
— Накажи ме, но не ме изоставяй! Михал не наказвай, Михал е невинен!
В това време наближаваше нощта, а с нея студ, тъмнина, неувереност за пътя и безпокойство. Предметите започнаха да се заличават, да помътняват, да губят очертаните си форми, а едновременно сякаш да оживяват тайнствено и да дебнат. Неравностите по зъберите на високите скали изглеждаха като глави с нахлупени островърхи или обли шапки, които надничат от някакви грамадни стени и гледат тихо и зложелателно кой минава там долу. Клоните на дърветата, раздвижвани от подухването на вятъра, правеха някакви човешки движения: едни кимаха на Баша, сякаш искаха да я повикат при себе си и да й поверят някаква страшна тайна; други като че ли говореха и предупреждаваха: „Не се приближавай!“ Дънерите на съборените дървета приличаха на някакви чудовищни същества, свити за скок. Баша беше смела, много смела, но — като всички тогавашни хора — суеверна. И когато настана пълен мрак, косата й настръхваше и тръпки пронизваха тялото й при мисълта за нечистите сили, които могат да живеят по тия места. Тя особено много се страхуваше от вампири. Вярването в тях беше особено разпространено по цялото крайбрежие на Днестър поради съседството с Молдавия и тъкмо тия места около Ямпол и Рашков имаха лоша слава в това отношение. Толкова хора непрекъснато напускаха тук тоя свят от внезапна смърт, без изповед, без опрощение на греховете… Баша си спомни всичките разкази на рицарите вечер край огнището в Хрептьов: за стръмните долини, в които, щом задухал вятър, внезапно се чували стонове: „Иисусе! Иисусе!“, за блуждаещите огньове, в които нещо хъркало, за смеещите се скали, за бледите деца „навяци“ със зелени очи и чудовищни глави, които молели да ги вземат на коня, а вземат ли ги, почвали да смучат кръв — най-после за главите без тела, които се движели върху паешки крака, и за най-страшните от всичките тия ужасии, за големите вампири или за така наречените върколаци, които направо се хвърляли върху хората.
Баша взе да се кръсти и не престана, докато ръката й не премаля, но и тогава продължи да се моли, защото с никакво друго оръжие не можеше да се защити срещу нечистите сили. Ободряваха я конете, които не проявяваха никакво безпокойство и пръхтяха весело. Понякога тя потупваше с длан врата на своя жребец, сякаш по тоя начин искаше да се увери дали светът наоколо е действителен.
Нощта, отначало много тъмна, постепенно ставаше все по-ясна и най-после през рядката мъгла замигаха звезди. За Баша това беше необикновено благоприятно, защото преди всичко страхът й намаля и, второ, като гледаше Голямата мечка, можеше да се насочва по нея към север, тоест към Хрептьов. Тя оглеждаше околността и заключи, че вече се е отдалечила доста много от Днестър, защото тук имаше по-малко скали, страната беше по-просторна, имаше повече обли възвишения, обрасли с дъб, и начесто широки равнини.