Все пак тя трябваше да преминава едно след друго долища и в тях се спускаше винаги със страх в сърцето, защото долу беше тъмно и цареше суров, пронизителен студ. Някои от тях бяха толкова стръмни, че й се налагаше да ги заобикаля, поради което често губеше много време и пътят се увеличаваше.
По-лошо беше обаче с потоците и рекичките, цяла мрежа от каквито течеше от изток към Днестър. Всички бяха размразени и конете пръхтяха боязливо, когато влизаха нощем в непозната, с неизвестна дълбочина вода. Баша ги преминаваше само на ония места, където ниският бряг даваше възможност да се предположи, че широко разлятата вода е плитка. И в повечето случаи биваше така; но при някои бродове водата стигаше досред конския корем; тогава Баша коленичеше по войнишки обичай върху седлото и като се държеше с ръце за предната му издатина, гледаше да не намокри краката си. Но това не навсякъде й се удаде и скоро студът взе да я пронизва от стъпалата до коленете.
— Дай Боже да се съмне, ще тръгна по-бързо! — повтаряше си тя непрекъснато.
Най-сетне излезе на просторна равнина, обрасла с рядка гора, и като видя, че конете вече едва влекат краката си, спря се да почине. Двата жребеца мигновено протегнаха шии към земята, издадоха напред по един преден крак и лакомо заскубаха мъха и увехналата трева. В гората цареше пълна тишина, прекъсвана само от шумното дишане на конете и от хрупкането на тревата в мощните им челюсти.
След като утолиха или по-скоро залъгаха първия си глад, двата жребеца явно имаха желание да се потъркалят, но Баша не можеше да задоволи това им желание. Тя дори не смееше да поотпусне коланите им и сама да слезе на земята, защото искаше да бъде готова всеки миг да продължи бягството.
Прехвърли се обаче на коня на Азия, защото нейният жребец я беше носил от последната почивка дотук и макар че беше силен и в жилите му течеше благородна кръв, все пак беше по-деликатен от другия.
След като смени коня и при неколкократното преминаване през потоци утоли жаждата си, Баша усети глад, та захвана да яде семето, което намери в торбичка при седлото на Тухайбейович. То й се стори много вкусно, макар и малко вгорчено, и тя го ядеше и благодареше на Бога за тая неочаквана храна.
Но ядеше пестеливо, за да й стигне чак до Хрептьов. Веднага след това сънят с непреодолима сила започна да слепва клепачите й, но заедно с това, понеже движението на коня престана да я топли, прониза я силен студ. Краката й съвсем вкочанясаха; усещаше и безкрайна умора в цялото си тяло, особено в кръста и ръцете, пресилени при борбата й с Азия. Овладя я необикновена немощ и очите й се притвориха.
Но след малко ги отвори насила.
„Не! Ще спя през деня, през време на пътуването — помисли тя, — защото, ако заспя сега, ще измръзна…“
Мислите й обаче се размътваха все повече или се трупаха едни връз други и представяха безредни картини, в които гората, бягството и преследването, Азия, малкият рицар, Евка и последните събития се смесваха полунасън-полунаяве. Всичко това се носеше някъде напред, както се носи вълна, гонена от вятъра, а тя, Баша, тичаше заедно с всичко без страх, без радост, сякаш така бе уговорено. Азия уж я гонеше, но същевременно разговаряше с нея и се тревожеше за конете; пан Заглоба се сърдеше, че вечерята ще изстине, Михал показваше пътя, а Евка пътуваше зад тях в шейна и ядеше фурми.
После тия лица се губеха все повече, сякаш започна да ги закрива някаква мъглива завеса или здрачина — и постепенно изчезваха; остана само някаква чудновата тъмнина, защото макар погледът да не можеше да я пробие, тя все пак изглеждаше празна и проточена до някъде безкрайно далече… Тя проникваше навсякъде, проникваше след това в главата на Баша и изпогаси в нея всички видения, всички мисли, както повеят на вятъра гаси фенерите, които горят нощем на открито.
Баша заспа, но може би за нейно щастие преди студът да замрази кръвта в жилите й, събуди я необикновен шум. Конете са дръпнаха внезапно: изглежда, че в гората ставаше нещо необикновено.
В един миг Баша се събуди напълно, грабна мускета на Азия и почна да се ослушва наведена над коня, съсредоточена и с разширени ноздри. Тя беше от оня вид хора, у които всяка опасност още в първия миг будеше бдителност, смелост и готовност за защита.
Но тоя път, след като се поослуша по-внимателно, тя се успокои веднага. Шумът, който я бе събудил, беше грухтене на диви свине. Може би вълци се прокрадваха към малките прасета или глигани бяха започнали да се бият за свинки, но изведнъж цялата гора заехтя. Този шум несъмнено се вдигаше доста далеко, обаче всред нощната тишина и всеобщата заспалост той изглеждаше толкова близък, че Баша слушаше не само грухтенето и квиченето, но и силното сумтене на буйно задъханите ноздри. Внезапно се чу грохот, тропот, трясък на трошени храсти и цялото стадо, макар невидимо за Баша, премина бегом наблизо и потъна в недрата на огромната гора.