След някое време Заглоба се приближи на пръсти до малкия рицар.
— Михале — каза той, — изпратих за лекар в Каменец, но… но може би ще трябва да пратим за още някого?…
Володиовски гледаше, събираше мислите си, но изглежда, че не разбираше.
— За свещеник — каза Заглоба. — Свещеник Камински би ли могъл да пристигне до утре сутринта?…
Тогава малкият рицар затвори очи, обърна към камината побледнялото си като платно лице и започна да повтаря с бърз шепот:
— Иисусе, Иисусе, Иисусе!
Тогава пан Заглоба, без да пита повече, излезе и издаде съответни нареждания.
Когато се върна, Володиовски вече не беше в стаята. Офицерите казаха на пан Заглоба, че болната започнала да вика мъжа си — неизвестно дали при бълнуване или в съзнание.
Старият шляхтич наскоро се убеди със собствените си очи, че това е било при бълнуване.
По бузите на Баша цъфтеше светла руменина; привидно тя изглеждаше здрава, но очите й, макар и да блестяха, бяха мътни, сякаш зениците се бяха разтопили в бялото; бледите й ръце търсеха нещо пред себе си с еднообразно движение по завивката. Володиовски лежеше полужив в краката й.
От време на време болната мърмореше нещо тихо или изричаше по-високо някои думи, а между тях най-често се повтаряше „Хрептьов“. Несъмнено в отделни моменти й се струваше, че още пътува. Пан Заглоба се обезпокои особено от това движение на ръцете по завивката, защото в неговото несъзнателно еднообразие виждаше белег на приближаваща смърт. Той беше човек с опит и пред очите му бяха умирали много хора, но никога сърцето му не се беше късало от такава мъка, както при гледката на това цветче, което увяхваше толкова рано.
И като разбра, че само Бог може да спаси от угасване тоя живот, коленичи пред леглото и започна да се моли пламенно.
В това време дъхът на Баша ставаше все по-тежък и постепенно се превръщаше в хриптене. Володиовски скочи от краката й. Заглоба стана; двамата не си казаха нито дума, само се спогледаха в очите, а в погледите им имаше ужас. Струваше им се, че тя вече свършва, но това продължи само миг. Скоро дишането й се успокои и дори стана по-бавно.
От тоя момент те непрекъснато се намираха между страха и надеждата. Нощта се влечеше лениво. Офицерите също не си отидоха да почиват, но седяха в стаята, като или поглеждаха към вратата на стаичката, или си шепнеха помежду си, или дремеха. От време на време влизаше слуга, за да добави дърва в камината, и при всяко мръдване на дръжката на вратата те скачаха от пейките, като смятаха, че влиза Володиовски или Заглоба и че ще чуят страшните думи:
— Вече издъхна!
В това време петлите започнаха да пеят, а тя още се бореше там с треската. На разсъмване се изви страхотен вятър с дъжд и бучеше в гредите, виеше на покрива, от време на време разлюляваше пламъка в камината и изхвърляше в стаята кълба дим и искри. Призори пан Мотовидло излезе тихо, защото му предстоеше да тръгне на обиколка. Най-сетне настъпи бледен, облачен ден и освети уморените лица.
На плаца започна обикновеното движение, всред воя на вихъра се чуваше конски тропот между преградите на конюшните, теглене на геранила и войнишки гласове, но скоро се чу звънче: пристигна свещеник Камински.
Когато той влезе облечен с бял филон, офицерите коленичиха. На всички се стори, че е настанал тържествен момент, след който несъмнено ще последва смъртта. Болната не се беше свестила, та свещеникът не можа да я изповяда. Извърши само последно миропомазване, после взе да утешава малкия рицар и да го увещава да се предостави на Божията воля. Но пан Володиовски не се утеши от това, защото никакви думи не можеха да проникнат през неговата болка.
Целия ден смъртта се въртеше над Баша. Както паяк, скрит някъде в мрачните ъгли на потона, изпълзява понякога на светлина и по невидима нишка се спуска надолу, така понякога изглеждаше, като че ли ей сега смъртта ще се спусне над главата на Баша. И неведнъж на околните се струваше, че сянката й вече пада върху челото на Баша, че тая светла душичка вече разперва криле, за да отлети от Хрептьов някъде в безкрайните простори, в отвъдната страна на живота; после смъртта отново като паяк се криеше под потона и надеждата изпълваше сърцата.
Но това беше непълна и само временна надежда, защото никой не смееше да повярва, че Баша ще преживее болестта. Не се надяваше и Володиовски, ето защо болката му стана толкова голяма, че пан Заглоба, макар сам да беше изключително угнетен, започна да се страхува и да моли офицерите да се грижат за него.