Когато най-после дойде време да тръгне и войската, султанът се изкачи на една могила, за да обгърне с поглед цялата си сила и да се нарадва на гледката й. С него бяха везирът, улемите и младият каймакамин Кара Мустафа, „изгряващото слънце на войната“, и стража от рота „поляхска“ пехота. Нощта беше спокойна и ясна; луната светеше много ярко — и султанът би могъл да обхване с око всичките си войски, ако не беше обстоятелството, че никое човешко око не би успяло да ги обхване изведнъж, защото макар да вървяха гъсто едни до други, частите в поход заемаха няколко мили.
Въпреки това той се радваше в сърцето си и като прехвърляше благовонните зърна на броеницата си от сандалово дърво, вдигаше очи към небето, за да благодари на Аллаха, че го е направил господар на толкова войска и толкова народи. Внезапно, когато началото на обоза вече почти се беше загубило в далечината, той прекъсна молитвата си, обърна се към младия каймакамин Кара Мустафа и каза:
— Забравих кой се движи като предна стража…
— Райска светлост! — отговори Кара Мустафа. — Като предна стража се движат липковците и черемисовците, а ги води твоето куче Азия, синът на Тухай бей…
Четирийсет и шеста глава
След дългия престой на Кучункаурийските ливади Азия Тухайбейович наистина тръгна с липковците начело на похода на цялата турска войска към границите на Жечпосполита.
След тежкото поражение, което понесоха неговите намерения и личност от храбрата ръка на Баша, щастливата му звезда сякаш отново светваше. Преди всичко той оздравя. Наистина хубостта му беше веднъж завинаги унищожена: едното му око бе съвсем изтекло, носът смазан, а лицето му, някога подобно на соколова глава, бе станало ужасно и страшно. Но тъкмо този страх, който овладяваше хората, му създаваше още по-голяма слава между дивите добруджански татари. За неговото идване се разчу по целия стан, а подвизите му растяха в разказите на хората. Говореше се, че докарал всички липковци и черемисовци на султанска служба; че измамил ляхите, както никой не ги е измамвал; че изгорил всички градове по днестърския път, изклал гарнизоните им и взел грамадна плячка. Тия, които сега щяха да отидат в Лехистан, тия, които идеха от далечните краища на Изтока и не бяха опитали досега ляхското оръжие, тия, чиито сърца биеха неспокойно при мисълта, че скоро ще трябва да се изправят очи срещу очи срещу страшната конница на неверните — виждаха в лицето на младия Азия боеца, който вече се беше бил с ляхите, който не се беше уплашил от тях, напротив — беше ги победил и сложил щастливо начало на войната. Видът на „багадира“ изпълваше сърцата с надежда; а понеже Азия беше син на страшния Тухай бей, чието име гърмеше по целия Изток, очите на всички още повече се обръщаха към него.
— Ляхи са го отгледали — казваха, — но той е син на лъв, изпохапал ги и се върна на служба на падишаха.
Самият везир пожела да го види, а „изгряващото слънце на войната“, младият каймакамин Кара Мустафа, влюбен във военната слава и в дивите бойци, го обикна. Двамата го разпитваха внимателно за Жечпосполита, за хетмана, за войската, за Каменец и се радваха на отговорите му, защото от тях виждаха, че войната ще бъде лесна, че тя трябва да донесе победа на султана, поражение на ляхите, а на тях двамата прозвището гази, което значи завоеватели. Затова по-късно Азия често пъти имаше случай да пада по лице пред везира, да седи на прага на каймакамовия шатър и от двамата получи като дар много камили, коне и оръжие.
Великият везир му подари кафтан от сребърно ламе, а това облекло го издигаше в очите на всички липковци и черемисовци. Кричински, Адурович, Моравски, Грогхолски, Творовски, Александрович, с една дума, всички тия ротмистри, които някога живееха в Жечпосполита и й служеха, а сега бяха преминали към султана, се поставиха безропотно под командването на Тухайбейович и почитаха в негово лице както княжеския произход, така и боеца, който бе получил кафтан. Така той стана влиятелен мурза и повече от две хиляди бойци, несравнимо по-храбри от обикновените татари, се подчиняваха на всяко негово кимване. Близката война, в която младият мурза можеше да се отличи по-лесно от всеки друг, обещаваше да го издигне високо; в нея той би могъл да намери почести, слава, власт.