Въпреки това Азия носеше отрова в душата си. Преди всичко самолюбието му беше засегнато от това, че за турците, особено за спахиите, татарите не бяха нещо много повече, отколкото кучетата гончета за ловците.
Лично него го ценяха, но татарите изобщо бяха смятани за долнокачествена войска. Турчинът се нуждаеше от тях, понякога се страхуваше от тях, но в стана ги презираше. Азия забеляза това и откъсна своите липковци от общата татарска маса като отделен, по-добър род войска, но с това веднага настрои против себе си другите добруджански и белгородски мурзи, без да успее да внуши на разните турски офицери, че липковците са наистина нещо по-добро от чамбулите на ордата. От друга страна, възпитан в християнска страна, между шляхтичи и рицари, той не можеше да свикне с обичаите на Изтока. В Жечпосполита беше само обикновен офицер, и то от по-долен род войска, но въпреки това, когато се срещаше с по-висшите офицери и със самия хетман, нямаше нужда да се унижава така, както тук, където беше мурза и вожд на всички липковски части. Тук пред везира трябваше да пада по лице, да бие чело о земята в приятелския шатър на каймакамина, да се кланя пред пашите, пред улемите, пред главния еничарски ага. Азия не беше свикнал с това; той помнеше, че е син на витез, душата му беше дива и пълна с надменност и тя се стремеше високо, както се стремят орлите — затова страдаше много.
Но най-много го гореше като огън споменът за Баша. Да оставим това, че една слаба ръка го беше съборила от коня, него, който при Брацлав, при Калник и на сто други места беше призовавал на двубой и събарял мъртви най-опасни запорожки фехтовчици; да оставим срама, да оставим позора! Но той обичаше безгранично тая жена, до забрава, той би искал да я има в своя шатър, да я гледа, да я бие, целува. Ако му дадяха да избира дали да стане падишах и да управлява половината свят или да я вземе в прегръдките си, да чувства със сърцето си топлината на нейната кръв, с лицето си — нейния дъх, с устните — нейните устни, той би я предпочел пред Цариград, Босфора и титлата халиф. Желаеше я, понеже я обичаше; желаеше я, понеже я мразеше; колкото по-чужда му беше, толкова по я желаеше; колкото по-чиста, по-вярна, по-неопетнена бе, толкова повече я желаеше. Много пъти, когато в шатъра си спомняше, че веднъж в живота си вече бе целувал нейните очи в дола след битката с Азба бей, че при Рашков беше усещал гърдите й върху своите, овладяваше го безумието на страстта. Той не знаеше какво е станало с нея, дали се е върнала в Хрептьов или е загинала по пътя. Понякога му ставаше по-леко при мисълта, че може би е умряла; понякога го обземаше безкрайна скръб. Имаше моменти, когато мислеше, че е било по-добре да не я отвлича, да не опожарява Рашков, да не идва тук, да остане липковец в Хрептьов, стига да може поне да я вижда.
А нещастната Зоша Боска се намираше в неговия шатър. Животът й течеше като на робиня, всред позор и непрекъснат ужас, защото в сърцето на Азия нямаше нито капка милост към нея. Той просто я изтезаваше само за това, че тя не беше Баша. Все пак Зоша притежаваше сладостта и чара на полско цвете, беше млада и хубава и той се наслаждаваше от нейната хубост, но по най-дребен повод я риташе с крака или шибаше с камшик бялото й тяло. По-страшен ад тя не можеше да си представи, защото живееше без надежда. Нейният живот беше разцъфтял именно в Рашков като пролет, като цвят на любовта към младия Нововейски. Тя го обичаше от цялата си душа, обичаше с всички сили тая благородна и едновременно добра рицарска натура, но ето че сега беше играчка и робиня на този ужасен слепец; разтреперана като бито куче, тя трябваше да пълзи в краката му и да го гледа в лицето, да го гледа в ръцете дали няма да грабнат камшика от сурови ремъци — и да спира дъха си, да спира и сълзите си.
Зоша знаеше добре, че за нея няма и не може да има милосърдие, защото дори някакво чудо да я изтръгнеше от тия страшни ръце, тя вече не беше някогашната Зоша, бяла като първия сняг, годна да се отплати с чисто сърце за любовта. Всичко това беше минало безвъзвратно. А понеже за тоя страхотен позор, в който живееше сега, тя нямаше никаква вина, напротив, по-рано винаги бе била девойка, кротка като агънце, добра като гълъб, доверчива като дете, чистосърдечна, обичаща, не разбираше защо е тази страшна несправедливост към нея, която вече не може да бъде отменена, защо върху нея тежи такъв неумолим Божи гняв — и това душевно терзание увеличаваше нейната болка, нейното отчаяние.
Така й течаха дните, седмиците и месеците. Азия още през зимата дойде на Кучункаурийските ливади, а походът към границите на Жечпосполита започна едва през юни. Цялото това време бе изпълнено за Зоша с позор, с мъка и работа. Понеже Азия въпреки нейната хубост и сладост, въпреки че я държеше в шатъра си, не само че не я обичаше, но по-скоро я мразеше, защото не беше Баша и я смяташе за обикновена робиня, тя трябваше да работи като робиня. Тя поеше конете и камилите му на реката; тя носеше вода за обредните измивания, дърва за огъня; тя постилаше кожите за нощуване; тя готвеше храната. В другите части на турските войски жените не излизаха от шатрите поради страх от еничарите или поради обичая, но липковският стан се намираше настрани, а обичаят жените да се крият не беше разпространен между липковците, защото, живели някога в Жечпосполита, те бяха свикнали с други отношения. Робините на простите войници, доколкото някой от тях имаше отвлечена пленница, дори не закриваха лицето си с яшмак. Наистина на жените беше забранено да излизат вън от границите на липковския стан, защото извън тия граници непременно щяха да бъдат отвлечени, но в самия стан можеха навсякъде да се движат безопасно и да се занимават с домакинството в стана.