Въпреки тежката работа за Зоша дори беше известна разтуха да излезе за дърва или на реката, на водопой с конете, с камилите, понеже в шатрата се страхуваше да плаче, а по пътя можеше да даде безнаказано воля на сълзите си. Веднъж, като вървеше така с наръч дърва, тя срещна майка си, която Азия беше подарил на Халим. Те паднаха в прегръдките една на друга и трябваше със сила да ги разделят; макар че Азия после наби Зоша, като я удряше жестоко с бича и по главата, все пак това беше една хубава среща. Втори път, като переше кърпите и партенките на Азия при брода, Зоша видя отдалече Евка, която вървеше с ведра с вода. Евка стенеше под тежестта на ведрата; фигурата й беше вече силно променена и натежала, но чертите, макар и закрити с яшмак, спомниха на Зоша за Адам и такава болка сви сърцето й, че за миг загуби съзнание. Те обаче от страх не си казаха нищо.
Този страх постепенно сподави и овладя всички чувства на Зоша, докато най-сетне остана само той на мястото на желанията, надеждите, спомените. Да не бъде бита — това й стана едничката цел. На нейно място Баша още първия ден би убила Азия със собствения му нож, без да мисли какво би станало после с нея; но боязливата Зоша, още полудете, не притежаваше смелостта на Баша.
И ето че най-сетне се стигна дотам да смята за благоволение, когато страшният Азия под влияние на временна похот приближеше понякога загрозеното си лице към нейните уста. Седнала в шатъра, тя не снемаше очи от своя господар и дебнеше да разбере дали й е сърдит или не, следеше движенията му и се мъчеше да отгатне неговите желания.
А когато се случеше да не познае и зъбите му почнеха да святкат изпод мустаците, както някога на стария Тухай бей, тогава, почти загубила ума и дума от ужас, тя се влачеше в краката му, притискаше побледнелите си устни до ботушите му, прегръщаше конвулсивно коленете му и викаше като измъчвано дете.
— Не ме бий, Азия! Аз няма вече! Прости, не ме бий!
Но той почти никога не прощаваше, гавреше се с нея не само защото не беше Баша. Та нали някога тя беше годеница на Нововейски. Азия имаше безстрашна душа, но сметките между него и Нововейски бяха толкова страшни, че при мисълта за този гигант със закоравяла в сърцето жажда за мъст безпокойство обземаше младия липковец. Предстоеше война, можеха да се срещнат — вероятно щяха да се срещнат. Азия не можеше да си наложи да не мисли за това, а понеже тия мисли му идваха в главата, като гледаше Зоша, той си отмъщаваше на нея, сякаш искаше с ударите на бича да разпръсне собственото си безпокойство.
Най-сетне дойде моментът, когато султанът издаде заповед за поход. Разбира се, че липковците, а след тях цялата огромна маса от добруджански и новогродски татари щеше да се движи като предна стража. Това беше уговорено между султана, везира и каймакамина. Но отначало, особено до Балкана, всички вървяха заедно. Походът беше лек, защото поради започналите горещини се движеха само нощем, по шест часа от един престой до друг. Бурета с катран горяха по техния път, а масалджиларите светеха на султана с цветни факли. Човешкият мравуняк се движеше като вълна през необозрими равнини, изпълваше като скакалци долините, покриваше цели планини. След въоръжените хора вървяха обозите, в тях харемите, а зад обоза — безбройни стада.
Но не щеш ли, златистата и пурпурна кола на Касека затъна в предбалканските мочурища и двайсет биволи не можаха да я измъкнат от калта. „Това е лошо предзнаменование, господарю, и за тебе, и за цялата войска!“ — каза на султана главният мюфтия. „Лошо предзнаменование!“ — започнаха да повтарят из стана полупобърканите дервиши. Тогава султанът се уплаши и реши да отпрати от стана всички жени заедно с прекрасната Касека.