Разположиха се там, построиха колиби и очакването започна. На краищата на гората поставиха стражи, едни от които гледаха денем и нощем към Буджак, други към Прут по посока на Фалези. Нововейски знаеше, че ще отгатне за приближаването на султанските войски по известни белези, но той изпращаше и малки разезди, начело на които най-често заставаше сам. Времето благоприятстваше отлично за престоя в този сух край. Дните бяха горещи, но човек можеше лесно да се скрие от жегата в сянката на гъсталаците; нощите бяха светли, тихи, лунни и през тях храстите се тресяха от песента на славеи. През такива нощи Нововейски страдаше най-много, защото не можеше да спи и размишляваше за някогашното си щастие и за сегашното време на поражения.
Той живееше само с мисълта, че когато насити сърцето си с отмъщение, ще бъде по-щастлив и по-спокоен. А ето че наближаваше времето, когато той щеше или да отмъсти, или да загине.
Седмиците им минаваха една след друга в стопанска работа в пустинята и в бдение. През това време те проучиха подробно всички пътища, долове, ливади, реки и потоци, отново заграбиха няколко стада, съсякоха няколко малобройни групи от чергари и продължаваха да дебнат в тоя гъсталак, както див звяр дебне плячката си. Най-сетне очакваният момент дойде.
Една сутрин те видяха птичи ята, които се движеха по небето и земята. Дропли, тетреви, синьоноги пъдпъдъци вървяха из тревата към гъсталаците, а горе летяха гарвани, врани, дори блатни птици, очевидно плашени край бреговете на Дунав или по добруджанските блата. При вида на тия птици драгуните се спогледаха и думата: „Идат! Идат!“ — прелетя от уста на уста. Лицата веднага се съживиха, мустаците почнаха да се движат, очите да блестят, но в това оживление нямаше ни най-малко безпокойство; всички те бяха хора, чийто живот бе минал във война, та изпитваха само това, което изпитват ловните кучета, когато надушат дивеч. Огнищата бяха залени веднага, за да не би пушекът да издаде присъствието на хора в гъсталаците, а конете оседлани — и целият отряд застана готов за поход.
Сега така трябваше да се измери времето, че неприятелят да бъде нападнат в момент на почивка. Нововейски разбираше добре, че султанската войска положително не се движи в сбита маса, още повече че се намира в собствената си страна, в която не беше вероятно каквато и да било опасност. При това той знаеше, че предната стража винаги се движи на една-две мили пред главната сила, а също така основателно очакваше, че като предна стража ще тръгнат липковците.
Някое време той се колебаеше дали да тръгне срещу тях по скрити, но нему добре познати пътища или да ги чака в дряновите гъсталаци. Избра последното, защото от гъсталака беше по-лесно да изскочи всеки момент неочаквано. Изтече още един ден, после нощ, а през това време не само птици, но и земни животни минаваха на стада към гъсталаците. На другата сутрин неприятелят вече се виждаше.
На юг от дряновата гора се простираха обширни, макар и хълмисти поля, които се губеха някъде в хоризонта. На тия поля се появи неприятелят и се приближаваше доста бързо към Текич. Драгуните гледаха от храстите към тая възчерна маса, която на моменти ту изчезваше от очите, закривана от земните гърбици, ту се показваше отново в цялата си разточеност.
Люшня, който имаше необикновено остър поглед, се взира известно време напрегнато в тия подвижни маси, после се приближи до Нововейски.
— Пане командир! — каза той. — Там няма много хора: това са стада, изкарвани на паша.
След малко Нововейски сам се убеди, че Люшня има право, и лицето му засия от радост.
— Дето ще рече, войските са се спрели за нощувка на миля или миля и половина от тия храсти? — каза той.
— Тъй вярно — отвърна Люшня. — Изглежда, че се движат нощем, за да се запазят от горещините, а почиват денем; конете си пък изпращат по пасищата чак до вечерта.
— Многобройна ли стража виждаш при конете?
Люшня пак се подаде извън храсталаците и не се върна доста дълго време. Накрай обаче се показа отново и рече:
— Конете ще да са около хиляда и петстотин, а хората при тях към двайсет и пет. Те са в своя страна и не се страхуват от нищо, затова и не поставят голяма стража.
— А можа ли да познаеш какви са хората?
— Още са далече, но това са липковци, пане! Те са вече наши!
— Точно така! — каза Нововейски.
Той беше вече сигурен, че жива душа няма да избяга от тия хора. За такъв преследвач, какъвто беше, и за такива войници, каквито предвождаше, това беше твърде лесна задача.
В това време конярите караха стадото все по-близо и по-близо към дряновите гъсталаци. Люшня още веднъж излезе накрая на храсталаците и се върна още веднъж. Лицето му сияеше от радост и жестокост.