— Липковци са, пане, съвсем сигурно е! — прошепна той.
Като чу това, Нововейски изпищя като ястреб и веднага отрядът драгуни се оттегли в дълбоките гъсталаци. Там се раздели на две групи, едната от които веднага изчезна в теснината, за да се покаже от нея в тила на стадото и на липковците, а другата образува полукръг и чакаше.
Всичко това стана толкова тихо, че дори най-опитното ухо не би могло да долови никакъв шумол: не иззвънтя сабя, нито шпора, кон не зацвили; гъстата трева, която растеше под дърветата, заглушаваше тропота на копитата. Най-сетне и конете сякаш разбираха, че успехът на нападението зависи от тишината, защото и те не за пръв път изпълняваха подобна служба. От теснината и от гъсталаците се обаждаха само изпищявания на ястреб, все по-тихо и все по-рядко.
Стадото на липковците се спря пред горичката и се пръсна на по-големи и на по-малки групи по ливадите. Самият Нововейски сега се намираше в началото на гората и следеше всички движения на конярите. Денят беше спокоен, часът предобеден, но слънцето вече се беше издигнало високо и изсипваше жар върху пасището. Конете започнаха да се търкалят, после се приближиха до гъсталаците. Конярите дойдоха в началото на горичката, там слязоха от конете, пуснаха ги да пасат вързани, а сами влязоха в гъсталака, за да търсят сянка и хладина, и се разположиха на почивка под един голям храст.
Скоро пламна буен огън, а когато сухите дърва се обърнаха на въглени и се покриха с пепел, конярите сложиха върху въглените половин конче, а самите те седнаха настрани да се пазят от горещината.
Някои се проснаха на моравата, някои разговаряха седнали по турски; един засвири на пищялка. В гъсталака цареше пълна тишина, понякога само изпищяваше ястреб.
Най-сетне миризмата на прегоряло месо даде да се разбере, че печеното е готово, и тогава двама души го измъкнаха от пепелта и завлякоха под сенчестия храст. Там всички насядаха около него, раздраха го с ножове и започнаха да ядат с животинско лакомство полусуровите парчета месо, от които капеше кръв, която лепнеше по пръстите им и се стичаше по брадите.
После пиха от тулуми кисело кобилешко мляко и усетиха в коремите си ситост. Разговаряха още малко, след което главите и крайниците им натежаха.
Настана пладне. Все по-силен жар се лееше от небето на земята. Горската почва се изпъстри от светлисти, трепкави петна, образувани от слънчевите лъчи, които проникваха в гъсталака. Всичко замлъкна, дори ястребите престанаха да пищят.
Няколко липковци станаха и се повлякоха към края на гората, за да видят конете, а другите се изпънаха като трупове на бойното поле и скоро ги обори сън.
Но след преяждането и препиването сънят сигурно беше тежък и зловещ, защото сегиз-тогиз някой простенваше дълбоко, друг отваряше за миг клепачи и повтаряше:
— Аллах, Мисмиллах!…
Внезапно от края на гората се чу някакъв тих, но страшен отглас, сякаш късо хриптене на душен човек, който няма време да нададе вой. Дали ушите на конярите бяха толкова чувствителни или някакъв животински инстинкт ги предупреди за опасността, или най-сетне смъртта ги лъхна с леден полъх — важното е, че в един миг всички скочиха от съня.
— Какво е това? Къде са другите коняри? — взеха да се питат помежду си.
Тогава някакъв глас се обади на полски от дряновия храст:
— Те няма да се върнат.
И в същия миг сто и петдесет души връхлетяха в кръг върху конярите, които се уплашиха толкова много, че викът замря в гърдите им. Само някой от тях успя да грабне ханджар. Обръчът от нападатели ги заля и покри напълно. Храстите се разклатиха под натиска на човешките тела, които се боричкаха в безреден куп. Чуваше се съскане на саби, пръхтене, понякога стон или изхъркване, но всичко това продължи само миг. После всичко утихна.
— Колко са живите? — попита някакъв глас между нападателите.
— Петима, пане командир!
— Прегледайте телата да не би някой да се е спотаил и за сигурност прережете гърлото на всекиго с нож, а пленниците дайте при огъня!
Заповедта бе изпълнена мигновено. Труповете бяха приковани към моравата със собствените им ножове; след като им превързаха краката към тояги, пленниците бяха наслагани легнали край огъня, който Люшня разбърка така, че въглените под пепелта се намериха отгоре.
Пленниците гледаха тия приготовления и Люшня с обезумели очи. Между тях имаше трима хрептьовски липковци и те отлично познаваха вахмистъра. Той също ги позна и каза:
— Е, другари! Сега ще трябва да пеете, иначе с печени подметки ще отидете на другия свят. Нали сме стари познати, няма да скъпя въглените!