При тия думи той хвърли още сухи клони върху въглищата и те веднага избухнаха със силен пламък.
Но дойде Нововейски и започна да разпитва. От показанията на пленниците се оказа онова, което младият поручик беше отгатнал отчасти.
Липковците и черемисовците вървяха като предна стража пред ордата и пред цялата султанска войска. Водеше ги Азия Тухайбейович, под чиято команда бяха дадени всички липковски части. Поради горещините пътуваха нощем, а денем изпращаха стадата на паша. Не се пазеха, защото никой не предполагаше, че някаква войска би могла да ги нападне дори близо до Днестър, а камо ли край Прут, до самите седалища на ордите; затова те се движеха удобно, със стада и камили, които носеха шатрите на старшите офицери. Шатърът на мурза Азия можеше да се познае лесно, защото на върха му имало забучен бунчук, а при почивки хоронгвите забучват при него своите знамена. Станът на липковците се намирал на една миля назад; в него има около две хиляди души, но част от хората са останали при белгородската орда, която се движи на една миля след липковския чамбул.
Нововейски разпита още за пътя, по който може да се стигне най-лесно до стана, после как са наредени шатрите и накрай започна да разпитва за онова, което го интересуваше най-много.
— В шатъра има ли някакви жени? — попита той.
Липковците затрепераха за собствената си кожа. Тия, които бяха служили по-рано в Хрептьов, отлично знаеха, че Нововейски е брат на една от ония жени и годеник на другата, та разбираха каква ярост ще го обземе, когато узнае цялата истина.
Тази ярост можеше да се излее най-напред върху тях, затова започнаха да се колебаят, но Люшня каза веднага:
— Пане командир, да постоплим малко подметките на тия кучи братя, за да заговорят!
— Пъхни им краката в жарта! — каза Нововейски.
— Милост! — извика Елиашевич, стар хрептьовски липковец. — Аз ще кажа всичко, което са видели очите ми…
Люшня погледна командира да види дали въпреки това обещание не ще заповяда да се изпълни заплахата му, но той кимна с ръка и каза на Елиашевич:
— Говори какво си видял!
— Ние сме невинни, господарю — отговори Елиашевич. — Ние отивахме по заповед. Нашият мурза подари сестрата на ваша милост на пан Адурович, който я държеше в шатъра си. Аз съм я виждал на Кучункаури, като ходеше с ведра за вода, и й помагах да ги носи, защото беше трудна…
— Лошо! — прошепна Нововейски.
— А другата панна нашият мурза я държеше в своя шатър. Нея ние не я виждахме толкова често, но много пъти чувахме как викаше, защото мурзата, макар да я държеше за удоволствие, всеки ден я биеше с камшик и я риташе с крака…
Устните на Нововейски започнаха да треперят. Елиашевич едва чу въпроса:
— Къде са те сега?
— Продадени са в Стамбул.
— На кого?
— Мурзата и сам надали знае. Излезе заповед от падишаха в стана да няма жени. Тогава всички почнаха да ги продават на пазара, та и мурзата продаде.
Разпитът се свърши и край огнището зацари тишина. Само че от някое време духна горещ южен вятър и затресе клоните на дренака, които шумяха все по-силно. Въздухът стана задушлив; на края на кръгозора се появиха няколко облаци, тъмни в средата, но с меден блясък по краищата.
Нововейски се отдалечи от огнището и вървеше като замаян, без да си дава сметка накъде отива. Най-сетне се хвърли ничком на земята и започна да дращи пръста с нокти, после да хапе собствените си ръце и да хърка, сякаш агонизираше. Спазми разтърсваха грамадното му тяло и той лежа така цели часове. Драгуните го наблюдаваха отдалече, но дори Люшня не смееше да се приближи.
Но като прецени, че командирът няма да се сърди, задето не е оставил липковците живи, страшният вахмистър просто от вродена жестокост им напъха пръст в устата, за да предотврати крясъците, и ги изпозакла като волове.
Остави само Елиашевич, понеже предполагаше, че ще бъде потребен за водач. Като свърши тая работа, той издърпа още трепетните трупове от огъня и ги наслага в една редица, а сам отиде да види какво прави командирът.
— Дори да е полудял — измърмори си Люшня, — пак трябва да хванем оня!
Пладне мина, следобедните часове също и денят започна да клони към залез. Но ония малки отначало облаци вече заеха почти цялото небе и ставаха все по-гъсти и по-тъмни, без да губят медния си блясък по ръбовете. Грамадните им кълба се въртяха изтежко като мелнични камъни около собствените си оси, после се качваха едно върху друго, спускаха се един към друг и като се събаряха взаимно от висините, сриваха се в сбита маса все по-ниско и по-ниско към земята.
От време на време вятърът удряше като хищна птица с крилете си, огъваше дряновете до земята, вдигаше облак от листа и ги разпръсваше яростно; понякога спираше, сякаш потъваше в земята. А в тия моменти на тишина в кълбестите облаци се чуваше някакво зловещо бумтене, съскане, шум; човек би казал, че в тях се събират пълчища от гръмотевици и се готвят за бой — и с глухо ръмжеше възбуждат в себе си ярост и гняв, преди да избухнат и ударят в забрава изтръпналата земя.