— Буря! Буря иде! — шепнеха помежду си драгуните. Бурята идеше. Ставаше все по-тъмно.
Изведнъж на изток, откъм Днестър, се чу гръм, който почна да се търкаля със страхотен грохот по небето чак към Прут; там замлъкна за малко, но се вдигна отново, връхлетя върху буджашките степи и най-сетне започна да обикаля целия кръгозор.
Първите едри капки дъжд паднаха върху попуканата земя.
В тоя момент Нововейски се появи пред драгуните.
— На конете! — викна той с гръмък глас.
И след изтичането на толкова време, колкото е необходимо да се прочете една кратка молитва, тръгна начело на сто и петдесетте конници. Като излезе от гората, съедини се при стадото с другата половина от хората си, които пазеха откъм полето, да не би някой коняр да се измъкне крадешком и да избяга в стана. Драгуните обкръжиха в миг стадото и като нададоха див, присъщ на татарските коняри възглас, тръгнаха напред, подкарали пред себе си подплашеното хергеле.
Вахмистърът държеше на въже Елиашевич и му крещеше в ухото, за да надвика грохота на гръмотевиците.
— Води, дявол да го вземе, и направо, защото иначе нож в гърлото!
В това време облаците се спуснаха толкова ниско, че почти докосваха земята. Внезапно избухна сякаш жар от печка и се вдигна бесен ураган; след малко ярка светлина раздра мрака: падна гръм, след него втори, трети, във въздуха се пръсна миризма на сяра — и отново настана мрак. Ужас обзе хергелето. Гонени отзад от дивите викове на драгуните, конете бягаха с отворени ноздри и развети гриви, без да докосват земята в бързината си, гърмежите не преставаха нито за миг, вятърът виеше, а бойците летяха обезумели всред тоя вихър, в тоя мрак, всред трясъка, от който земята сякаш щеше да се пропука, сами гонени от бурята и от желанието за мъст, заприличали в тая пуста степ на страшна върволица от вампири и зли духове.
Пространството бягаше пред тях. Те не се нуждаеха и от водач, защото стадото бягаше право към стана на липковците, който беше все по-близо. Но докато стигнат, бурята се развихри така, сякаш небето и земята полудяха. Целият хоризонт пламна като жив огън и при неговия блясък те още отдалече видяха издигнатите в степта шатри; светът се тресеше от грохота на гръмотевиците; струваше ти се, че кълбата облаци всеки миг ще се откъснат и ще се строполят на земята. Техните хляби се отвориха и потоци дъжд започнаха да обливат степта. Пороят заслони света така, че на няколко крачки не се виждаше нищо, а от нагорещената от слънчевия зной земя са вдигаха гъсти изпарения.
Още миг — и стадото, заедно с него и драгуните вече ще бъдат в стана.
Но пред самите шатри хергелето се разбяга в дива уплаха на две страни; тогава триста гърди издадоха страхотен вик, триста саби засвяткаха от огъня на светкавиците и драгуните се втурнаха в шатрите.
Преди избухването на пороя липковците видяха при светлината на светкавиците, че се приближава стадото, но никой от тях не се досети колко страшни коняри го карат. Те само се учудиха и обезпокоиха, задето хергелето се носи право към шатрите, та нададоха викове, за да подплашат конете. Самият Азия Тухайбейович открехна платненото крило и въпреки дъжда излезе навън с гняв върху страшното си лице.
Но тъкмо в тоя момент хергелето се разбяга, а всред струите дъжд и в изпаренията се замятаха някакви страшни фигури, много пъти по-многобройни от конярите, и прозвуча страхотен вик:
— Бий! Убивай!…
Нямаше вече време за нищо, дори да се помисли какво е станало, дори да се уплаши човек. Човешкият ураган, по-страшен и по-яростен от бурята, връхлетя върху стана.
Докато Тухайбейович успее да направи една крачка назад към шатъра, човек би казал, че някаква свръхчовешка сила го дигна от земята; внезапно той усети, че го стискат някакви страшни прегръдки, че от това стискане костите му се огъват, ребрата пропукват; за миг като през мъгла видя лице, вместо което би предпочел да види сатаната — и загуби съзнание.
В това време започна битка или по-скоро ужасна сеч. Бурята, мракът, неизвестният брой на нападателите, внезапността на нападението и разгонените коне станаха причина липковците почти да не се отбраняват. Тях просто ги обзе безумието на страха. Никой не знаеше накъде да бяга, къде да се скрие; мнозина нямаха оръжие при себе си, мнозина нападението свари да спят — и те, замаяни, обезумели от ужас, се събираха в гъсти купчини, притискаха се, катурваха се, газеха се един друг. Конските гърди ги блъскаха и събаряха, сабите ги сечаха, копитата ги смазваха. Вихърът не чупи така, не унищожава и не опустошава младата гора, вълците не се впиват така в стадото ослепели овце, както газеха и сечаха драгуните.