Тия думи не помогнаха. Напразно ученият Кетлинг сочеше за пример римляните, които са били най-големите хора на войната в света и са измислили диктатурата. Епископ Лянцкоронски, който не обичаше Кетлинг, защото неизвестно по каква причина си беше втълпил, че той, като шотландец по произход, трябва да е еретик в дъното на душата си, отвърна, че поляците нямат нужда да учат историята от пришълци, а освен това имат свой собствен ум, та няма защо да вземат пример от римляните, на които впрочем никак или съвсем малко отстъпват и по храброст, и по красноречие. „Както от цял наръч дърва, казваше той, имаме по-голям пламък, отколкото от една цепеница, така много глави ще решат по-умно от една глава.“ При това той хвалеше скромността на пан подолския генерал, макар другите да разбираха, че той по-скоро се страхуваше от отговорност — и от своя страна съветваше да пристъпят към преговори. Когато тая дума беше изречена, воините скочиха от местата си като опарени от огън и пан Володиовски, Кетлинг, Маковецки, Квашиброцки, Хумецки, Жевуски започнаха да скърцат със зъби и да раздрънкват саби.
— Дума да не става! — обадиха се гласове. — Ние не сме дошли тук за преговори!
— Само расото пази тоя привърженик на преговори!
Квашиброцки дори извика:
— В черквата, не в съвета! — и се вдигна врява. Тогава епископът стана и каза със силен глас:
— Аз пръв съм готов да дам живота си за храмовете и за моите овчици и ако споменавам за преговори и бих желал умереност, нека Бог ми е свидетел, че правя това не за да предадем крепостта, а да дадем време на хетмана да събере подкрепления. Името на пан Собески е страшно за поганците и дори той да няма достатъчно сили, стига само да се разгласи широко, че иде — мюсюлманинът веднага ще остави Каменец на мира.
А когато изрече тия думи с толкова внушителен глас, всички замлъкнаха, някои дори се зарадваха, понеже видяха, че епископът не мислеше за предаване. Тогава Володиовски каза:
— Преди да обсади Каменец, неприятелят трябва да сломи Жванец, защото не може да остави зад гърба си укрепен замък. Та с разрешението на пан подолския подкоможи аз се наемам да се затворя в Жванец и да се държа там точно толкова време, колкото епископът възнамерява да спечели с преговори. Ще взема верни хора и докато аз съм жив, дотогава и Жванец ще съществува!
На това всички викнаха:
— Не може така! Ти си необходим тук! Без тебе и гражданството ще загуби дух, и войниците няма да се бият с такава готовност. В никакъв случай не може! Кой има тук по-голяма опитност? Кой запази Збараж! А като се наложи да се излезе в нападение, кой ще предвожда? Ти ще изгориш в Жванец, а ние ще изгорим тук без тебе!
— Командирът разполага с мене — отговори Володиовски.
— В Жванец може да се изпрати някой смелчага, който да им бъде помощник! — обади се подолският подкоможи.
— Нека отиде Нововейски! — обадиха се няколко гласа.
— Нововейски не може да отиде, защото главата му гори — отвърна Володиовски, — той е на легло и не е на себе си.
— Засега нека решим кой къде ще застане и коя порта ще отбранява — обади се епископът.
Всички очи се обърнаха към подолския генерал, той каза:
— Преди да издам съответните заповеди, бих желал да чуя мнението на опитните воини, а понеже военната експериенция на пан Володиовски е най-голяма тук, давам най-напред думата на него.
Володиовски съветваше преди всичко да бъдат подсилени добре замъците, които се намират пред града, защото смяташе, че главният устрем на неприятеля ще се насочи именно срещу тях. Другите подкрепиха становището му. Разполагаха с хиляда и шейсет души пехота, която разделиха така, че дясната страна на замъка зае пан Мишлишевски, лявата — пан Хумецки, прославил се с подвизите си при Хотим. От страната към Хотим, на най-опасното място, застана лично Володиовски, по-долу беше поставен отряд сердюки, страната откъм Зинковице закриваше майор Квашиброцки, юга — пан Вонсович, а страната откъм чифлика — капитан Букар с хората на пан Крашински. Всички те бяха не някакви доброволци, а войници по професия, отлично подготвени и толкова издръжливи в боя, че някои по-мъчно понасяха слънчевата жега, отколкото те — оръдейния огън. Освен това във войската на Жечпосполита, която винаги е била малобройна, те бяха свикнали от млади години да дават отпор на десетократно по-силен неприятел и това смятаха за нещо естествено. Общият надзор над артилерията на замъка беше възложен на красивия Кетлинг, който превишаваше всички по умението си да прицелва оръдията. Главното командване в замъка се възложи на малкия рицар, на когото подолският пан генерал даде свобода да устройва нападения извън крепостта, колкото пъти се яви нужда или удобен случай.