Щом узнаха кой къде ще стои, всички се зарадваха в сърцата си и с възгласи и дрънкане на рапири изявиха своята готовност. Като слушаше всичко това, подолският пан генерал рече на собствената си душа:
„Аз не вярвах, че ще успеем да се защитим, и дойдох тук без вяра, послушал само съвестта си, но кой знае дали с такива войници не ще успеем да отблъснем неприятеля! Тогава славата ще се падне на мене и ще ме обявят за втори Йереми, а в такъв случай какво друго, ако не щастлива звезда ме е довела тук!“
И както по-рано се съмняваше във възможността за отбрана, така сега започна да се съмнява, че Каменец може да бъде превзет, поради което настроението му се повиши и той вече започна по-бодро да се съвещава за защитата на самия град.
Решиха в самия град при украинската порта да застане пан Маковецки с шепата шляхтичи и гражданите поляци, които бяха по-издръжливи в боя от другите, както и с няколко десетки арменци и евреи. Луцката порта беше дадена на пан Гродецки, а командването на артилерията при нея поеха пан Жук и пан Матчински. Охраната на площада пред кметството възложиха на пан Лукаш Джевановски; а пан Хочимирски пое командването на кресливите цигани зад украинската порта. От моста чак до имота на пан Шиницки стражата се командваше от пан Казимеж Хумецки, брат на храбрия Войчех. По-нататък следваха пан Станишевски и пан Марчин Богуш, който щеше да пази ляцката порта, а при бронзовата кула щеше да стои пан Йежи Скажински заедно с пан Яцковски, до самия бялоблоцки отвор. Пан Дубравски и пан Петрашевски поеха отбраната на касапската кула. Големият градски окоп беше поверен на полския кмет Томашевич, по-малкият — на пан Яцковски; издадена бе заповед да се направи и трети, от който по-късно един евреин, опитен топчия, много безпокоеше турците.
След като се разпоредиха така, всички доволни отидоха на вечеря у пан подолския генерал, който на това пиршество особено почете пан Володиовски и с отреденото му място, и с виното, и с гозбите, и с речите, като предвиждаше, че след обсадата към прозвището „Малкия рицар“ потомството ще добави още „Каменецкия Хектор“. А пан Володиовски заяви, че възнамерява да служи с цялата си преданост и за тая цел иска да даде известен обет в катедралата, поради което моли епископа да му разреши да направи това утре. Епископът обеща с готовност, защото виждаше, че от този обет може да излезе нещо хубаво за всички.
На другия ден в катедралата се състоя голяма служба. Рицарите, шляхтата, войниците и обикновеното население я слушаха съсредоточено и с повишен дух. Пан Володиовски и Кетлинг лежаха пред олтара с разперени ръце; Кшиша и Баша бяха коленичили до самата преграда на олтара и плачеха, защото знаеха, че този обет може да изложи на опасност живота на мъжете им. След свършването на литургията епископът се обърна към народа с причастието; тогава малкият рицар стана и като коленичи на стъпалата на олтара, каза с развълнуван, макар и твърд глас:
— За особените благодеяния и рядкото покровителство, което съм получил от Всевишния и неговия единствен син, аз се чувствам особено задължен и се кълна и обещавам, че както Бог и неговият син са ми помагали, така и аз до последния си дъх ще защитавам светия кръст. А понеже ми е поверено командването на отбраната на стария замък, докато съм жив и докато мога да движа ръцете и краката си, няма да пусна в замъка неприятеля, който живее в разврат, нито ще отстъпя от стените, нито ще забуча бяло знаме, дори ако трябва да бъда заровен под развалините… Да ми помагат Бог и светият кръст, амин!
В черквата настана тържествена тишина, а после се чу гласът на Кетлинг.
— Обещавам — каза той, — че за особените благодеяния, които получих в това си отечество, до последната си капка кръв ще отбранявам замъка и по-скоро ще бъда погребан под неговите развалини, отколкото неприятелски крак да стъпи на стените му. И както давам тая клетва от искрено сърце и с искрена благодарност, нека така ми помагат Бог и светият кръст, амин.
А епископът наведе светата чаша с причастието и даде да я целуне най-напред пан Володиовски, после Кетлинг. При тая гледка многобройните рицари зашумяха в черквата. Чуха се гласове:
— Всички се заклеваме!
— Един върху друг ще паднем!
— Няма да падне крепостта!
— Заклеваме се! Заклеваме се! Амин! Амин! Амин!
Сабите и рапирите излязоха с шум от ножниците и в черквата стана светло от стоманата. Този блясък освети страшни лица, пламнали очи и силен, неизразим ентусиазъм обзе шляхтата, войниците, народа.