Сега изглеждаше, че е дошъл часът на отмъщението и никой в тия диви пълчища, като се почне от султана, та се свърши с обозния нестроевак, не предчувстваше, че това поле за втори път ще се окаже зловещо за полумесеца. Надежда, не, дори сигурност в победата оживяваше всички сърца. Еничарите и спахиите, башибозушките тълпи от Балкана, от Родопските планини, от Румелия, от Пелион и Оса, от Кармел и Ливан, от арабските пустини, от бреговете на Тигър, от низините на Нил и спечените африкански пясъци с диви възгласи искаха да бъдат прехвърлени незабавно на отвъдния бряг на „неверните“. Но в това време муезините от хотимските минарета започнаха да зоват за молитва и всичко утихна. Море от глави с чалми, качулки, фесове, бурнуси, кефии и стоманени шлемове се наведоха към земята и по полето се понесе глухото шепнене на молитва, подобно на бръмчене на огромен рой пчели, и прекъсвано от полъсите на вятъра, летеше зад Днестър към Жечпосполита.
След това се обадиха барабани, тръби и пищялки и дадоха знак за почивка. Макар че войските бяха вървели бавно и удобно, падишахът искаше да им даде добра почивка след дългия път чак от Адрианопол. Самият той извърши обредното си измиване в един бистър извор, който бликаше близо до града, и тръгна за хотимския конак, а по полето започнаха да опъват шатри на полковете, които скоро покриха като сняг необгледното пространство наоколо.
Денят беше прекрасен и свършваше спокойно. След последните вечерни молитви станът се отдаде на почивка. Засветиха хиляди и стотици хиляди огньове, чието трептене гледаха с тревога от отсрещния жванецки замък, защото те бяха заели толкова голямо пространство, та войниците, които бяха ходили на разузнаване, като докладваха какво са видели, казваха „че цялата Молдавия в огньове“ им се струвала. Но колкото повече ясният месец се изтъркулваше все по-нагоре по звездното небе, огньовете, освен тия на стражата, гаснеха, станът утихваше и всред мълчанието на нощта се чуваше само цвиленето на конете и ревът на биволите, които пасяха по тарабанските ливади.
Но на другия ден още призори султанът заповяда на еничарите, татарите и липковците за преминат Днестър и да заемат както градчето Жванец, така и замъка. Храбрият Хероним Лянцкоронски не ги чакаше зад стените, но със своите четирийсет татари, осемдесет киевци и една собствена шляхтичка хоронгва удари еничарите при брода и въпреки гъстия огън от пушките смути тази най-добра пехота така, че тя почна да се оттегля безредно във водата. Но в това време един чамбул, подпомогнат от липковците, се прехвърли отстрани и се вмъкна в града. Пушеците и виковете предупредиха храбрия пан подкоможи, че градът е вече в ръцете на неприятеля, затова той заповяда да се оттеглят от брода, за да отидат на помощ на нещастните жители. Еничарите като пехота не можеха да го преследват, а той летеше с пълна бързина на помощ. И вече пристигаше, когато внезапно неговите четирийсет татари хвърлиха знамената си и преминаха на страната на неприятеля. Настана много опасен момент — чамбулът, подпомаган от липковците, предположи, че измяната ще предизвика бъркотия, та атакува направо и с голям устрем пан подкоможи. За щастие киевците, насърчени от примера на вожда си, оказаха енергична съпротива, а шляхтичката хоронгва бързо разби неприятеля, който и не беше в състояние да оказва отпор на редовната полска конница. Пясъкът пред града веднага се покри с трупове, особено на липковци, защото те по-упорито от обикновените татари оказваха съпротива. Много от тях бяха съсечени и по улиците, след което пан Лянцкоронски, като видя, че откъм водата се приближават еничари, се скри зад стените, но преди това изпрати в Каменец искане за подкрепления.
Падишахът не мислеше още в тоя ден да превзема жванецкия замък, защото правилно смяташе, че ще го сломи за миг при общото прехвърляне на войската. Искаше само да заеме града и понеже предполагаше, че изпратените части са напълно достатъчни за това, не прати повече нито еничари, нито татари. А тия, които бяха вече отсам реката, след оттеглянето на пан подкоможи зад стените отново заеха града и не го палеха, за да може в бъдеще да служи за убежище и на тях самите, и на други части, но започнаха да се разпореждат в него със сабя и кинжал. Еничарите хващаха младите жени за войнишко забавление, а мъжете и децата съсичаха с брадви; татарите бяха заети със задигане на плячка.