Внезапно от кулата на замъка видяха, че откъм Каменец се приближава някаква конница. Щом чу това, пан Лянцкоронски излезе сам на кулата заедно с няколко офицери и като насочи далекогледа си през една бойница, дълго и внимателно гледа към полето и най-сетне каза:
— Това е лека конница от хрептьовския гарнизон, същата конница, начело на която Вашилковски беше ходил в Гринчук. Сигурно и сега е изпратен пак той.
После отново взе да гледа:
— Виждам доброволци; навярно Войчех Хумецки!
А след малко:
— Слава Богу! И самият Володиовски иде, защото виждам драгуни. Ваша милост панове, и ние ще изскочим иззад стените и с Божия помощ не само ще прогоним неприятеля от града, но и ще го отхвърлим отвъд реката!
След тия думи той се затече с всички сили надолу, за да стегне своите киевци и шляхтичите. В това време в града татарите първи съзряха приближаващите се хоронгви, завикаха пронизително: „Аллах!“ и взеха да се събират в чамбул. По всички улици се чу биене на барабани и засвириха пищялки; еничарите веднага се строиха с оная бързина, по каквато малко други пехоти на света биха могли да се сравняват с тях.
Чамбулът излетя извън града като духнат от вятъра и връхлетя срещу леката хоронгва. Самият чамбул освен липковците, голяма част от които пан Лянцкоронски бе избил, беше три пъти по-многоброен от жванецкия гарнизон и пристигащите на помощ хоронгви, поради което не се поколеба да нападне пан Вашилковски. Но пан Вашилковски, невъздържан младеж, който еднакво алчно, както и сляпо се хвърляше срещу всяка опасност, веднага заповяда на хората си да се понесат с най-голям устрем и летеше като вихрушка, без да мисли за броя на неприятелите.
Тая смелост смути татарите, които изобщо не обичаха ръкопашните срещи. Затова въпреки виковете на мурзите, които се движеха отзад, въпреки пронизителното свирене на пищялките и гласа на барабана, който гърмеше за „кесим“ — тоест да се секат главите на неверните, — те веднага започнаха да спират, да задържат конете; изглежда, че сърцата и желанието им изстиваха все повече, докато най-сетне на разстояние един изстрел с лък пред хоронгвата се разбягаха на две страни и изстреляха безброй стрели към подгонилите ги конници.
Пан Вашилковски не знаеше нищо за еничарите, които се бяха спотаили от другата страна на къщите откъм реката, и полетя с хората си със същия устрем подир татарите или по-право подир половината чамбул, настигна го бързо и започна да сече ония, които имаха по-лоши коне и не можеха да бягат бързо. Тогава другата половина на чамбула се обърна, за да го обгради, но в тоя момент се нахвърлиха доброволците, в същото време изскочи и пан подкоможият с киевците. Притиснати от няколко страни, татарите се пръснаха за миг като пясък — и започна гонене на купчина подир купчина, на мъж подир мъж, като от ордата се стелеха гъсто трупове, особено от ръката на пан Вашилковски, който в заслепението си сам нападаше цели купища, както ястреб напада орляк врабци или жълтурки.
Но пан Володиовски, прозорлив и хладнокръвен войник, не пусна драгуните от ръцете си. Също както оня, който държи песовица ловни кучета за здрави ремъци, не ги пуска подир какъв да е дивеч, а едва когато види блесналите очи и белите зъби на опасен глиган, така и малкият рицар, презрял страхливата орда, следеше дали зад нея няма спахии, еничари или някаква друга елитна част.
В тоя миг до него дотича пан Хероним Лянцкоронски със своите киевци.
— Ваша милост! — извика той. — При реката има еничари, да ги притиснем!
Володиовски извади рапирата от ножницата и изкомандва:
— Напред!
Всеки от драгуните стегна поводите, за да държи коня си по-сигурно в ръка, след което редиците се наведоха малко напред и тръгнаха така опитно, като че да бяха на учение. Отначало се движеха тръс, после галоп, но още не пускаха конете си в най-бърз бяг. Едва когато минаха къщите, разположени при реката, източно от замъка, видяха белите плъстени шапки на еничарите и разбраха, че ще имат работа не с башибозук, а с редовна еничарска войска.
— Бий! — викна Володиовски.
И конете се изпънаха, като почти докосваха земята с коремите си и отхвърляха с копита бучки втвърдена пръст.
Еничарите не знаеха каква сила иде на помощ на Жванец и наистина отиваха към реката. Един техен отряд от двеста и няколко десетки души вече се намираше на брега и първите му редици бяха започнали да се качват на саловете; втори отряд, също така силен, се приближаваше бързо, но в отличен ред, когато съзря, че връхлита конница. Тогава се спря и в един миг се обърна срещу неприятеля. Пушките се наведоха като плет и изтрещя залп като на учение. Нещо повече, упоритите войници разчитаха, че другарите им от брега ще ги подкрепят с огъня си, и не само не офейкаха след залпа, но се свикаха, тръгнаха зад пушека и атакуваха яростно конницата със саби. Това беше дързост, на каквато бяха способни само еничарите, но те заплатиха скъпо, защото конницата, дори да иска, не можеше да задържи конете, та удари върху тях като чук, разби ги в миг и започна да сее ужас и гибел.