Първата редица рухна под силата на напора като нива, люшната от вятър. Наистина мнозина паднаха само от връхлитането, после скачаха и бягаха безредно към реката, откъдето другата част гърмеше непрекъснато, като се целеше високо, за да може над главите на своите да удря драгуните. За кратко време между еничарите при саловете се виждаше, че има колебание и неувереност дали да се качат на саловете или да последват примера на втория отряд и да атакуват конницата в ръкопашен бой. Но от тая стъпка ги възпря видът на побягналите групи, които конницата притискаше с конските гърди и сечеше толкова жестоко, че нейната ожесточеност можеше да се сравнява като че ли само с опитността й. Случваше се някоя такава група, притисната прекалено много, да се обръща в отчаянието си и да започва да хапе, както хапе притиснат звяр, щом види, че за него вече няма възможност за бягство. Но тъкмо тогава застаналите на брега бойци можаха да видят като на длан, че е невъзможно да се удържи срещу студеното оръжие на тая конница, толкова много ги превъзхожда тя в ползването му. Тя сечеше еничарите по главите, лицата и вратовете с такава опитност и бързина, че окото почти не можеше да долови движението на сабите. И както ратаите в заможно стопанство, когато очукват добре изсъхнал грах, удрят ревностно и бързо по гумното, та целият двор ехти от ударите, а олющеното зърно се пръска на всички страни, така и цялото крайбрежие ехтеше от ударите на сабите, а купища еничари, лющени безмилостно, се пръскаха на всички страни.
Пан Вашилковски се хвърляше в боя начело на своята лека конница, без да мисли за собствения си живот. Но както опитният косач ще надмине по-силния от себе си, но по-малко опитен в коситбата ратай, защото, докато тоя се измаря и покрива с обилна пот, оня непрекъснато върви напред и стеле пред себе си откоси — така пан Володиовски превъзхождаше увлеклия се младеж. Пред самото сблъскване с еничарите той пусна драгуните напред, а сам остана малко по-назад, за да може да наблюдава цялата битка. Така, застанал по-надалеко, наблюдаваше внимателно, час по час се хвърляше в боя, удряше, насочваше, отново оставяше битката да се отдалечи от него и отново гледаше, отново удряше. Както бива обикновено при битка с пехота, така и сега се случи, че в устрема си конницата отмина побегналите. Двайсетина от тях, като нямаха възможност да отидат към реката, се обърнаха да бягат към града, за да се скрият в слънчогледите, които растяха пред самите къщи. Но пан Володиовски ги забеляза, настигна първите двама и нанесе между тях два леки удара, а те паднаха веднага, заритаха земята с крака и душите им отлетяха през отворените рани заедно с кръвта. Третият видя това и гръмна срещу малкия рицар с пушка, но не улучи, а малкият рицар го фрасна с острието между носа и устата и така го лиши от живот. После незабавно се втурна подир другите. И селско момче не набира толкова бързо израсналите на купчина гъби, както той набра бегълците, преди да стигнат до слънчогледите. Само последните двама бяха хванати от жванецки жители, на които малкият рицар заповяда да ги запазят живи.
А сам той се поразпали и като видя, че еничарите са вече притиснати до самата река, втурна се във вихъра на боя, изравни се с драгуните и започна работа.
На моменти удряше пред себе си, на моменти се обръщаше наляво или надясно, мушваше леко и не гледаше повече, а при всеки удар бяла шапка падаше на земята. Еничарите захванаха уплашено да се блъскат с крясък пред него, а той удвои бързината на ударите си и макар сам да остана спокоен, никое око не можеше да следи движенията на неговата рапира и да разбере кога сече и кога мушка, защото сабята му образуваше само едно светлисто колело около неговата особа.
Пан Лянцкоронски, който отдавна беше чувал за него, че е майстор над майсторите, но досега не го беше виждал в бой, чак престана да се бие и гледаше смаян, без да може да повярва на очите си, че един човек, макар и майстор, макар и обявен за най-добър рицар, може да направи толкова нещо. И той се хвана за главата, а бойците наоколо чуваха само как повтаряше непрекъснато: „За Бога, нищо не е онова, което се говореше за него!“ А други викаха: „Гледайте, защото това няма да видите никъде по света!“ А Володиовски продължаваше да работи. Най-сетне изтласкаха до реката еничарите, които сега почнаха да се блъскат безредно, за да се качат на саловете. Но понеже саловете бяха много, а се връщаха по-малко хора, отколкото бяха дошли, те се побраха бързо и лесно. Тежките весла се раздвижиха веднага и между конницата и еничарите се отвори водно пространство, което се разширяваше с всеки момент… Но от саловете започнаха да гърмят пушки еничарки, срещу които драгуните отговориха с гръм от бандолетите си; пушеците се издигнаха като облак над водата, после се разтегнаха в дълги ивици. Саловете с еничарите в тях се отдалечаваха все повече. А драгуните, спечелили боя, вдигнаха страшен вик и като заплашваха бегълците с пестници, викаха подир тях: