— Строителните работи са завършени и чакаме! — отговори пан Потоцки.
Вестта стигна до тълпите, които започнаха да шумят като вълни.
— Към портите! — викаха из града. — Неприятелят е в Жванец!
Гражданите и гражданките тичаха към крепостните бастиони, като мислеха, че от тях ще съзрат неприятеля, но войниците не искаха да ги пуснат по местата, предназначени за военните части.
— Вървете си по къщите — викаха те към тълпите, — защото, ако ни пречите на отбраната, жените ви скоро ще видят турците отблизо!
Все пак в крепостта не цареше тревога, защото вестта за днешната победа я беше обиколила и естествено — преувеличена. За преувеличенията помагаха и войниците, които разказваха чудесии за сблъскването.
— Пан Володиовски разбил еничарите, самата султанска гвардия — повтаряха всички уста. — Не могат поганците да се мерят с пан Володиовски! Самия паша съсякъл. Дяволът не е толкова страшен, колкото го рисуват! Ето че не издържали срещу нашата войска! Пада ви се, кучета такива! Смърт за вас и за вашия султан!
Гражданките още веднъж дойдоха при окопите, кулите и бастионите, но натоварени с бутилки водка, вино и медовина.
Тоя път ги приеха с готовност и всред войниците започна веселба. Пан Потоцки не се противопостави, защото искаше да запази у войниците бодър дух и хубаво настроение, а понеже в града и замъка имаше неизмерими количества муниции, разреши да дават залпове с надежда, че тия отгласи на радост ще смутят значително неприятеля, ако ги чува.
А пан Володиовски дочака здрача в квартирата на подолския генерал, яхна коня и се опита да се промъкне тихо до манастира, придружен само от един слуга, за да се намери час по-скоро при жена си. Но хитростта му не помогна. Познаха го и веднага многобройна тълпа обгради коня му. Започнаха възгласи и приветствия. Майки вдигаха децата си към него.
— Ето, той е! Гледайте и помнете! — повтаряха многобройни гласове.
Възхищаваха му се безкрайно, но хората, които не познаваха войната, се учудваха най-много на дребния му ръст. В главата на тия жълтогащници не можеше да се побере удивлението как тоя толкова малък човек с толкова весело лице може да бъде най-страшният воин на Жечпосполита, с когото никой не можеше да се мери. А той минаваше на кон между тълпата, от време на време помръдваше жълтите си мустачки и се усмихваше, защото все пак беше доволен. Когато най-сетне пристигна в манастира, Михал падна в отворените прегръдки на Баша.
Тя вече знаеше за днешните му подвизи и всичките му майсторски удари, защото преди малко у нея беше подолският пан подкоможи, който й разказа подробно всичко като очевидец.
Башка още в началото на разказа повика жените, които се намираха в манастира, а именно игуменката Потоцка, пани Маковецка, пани Хумецка, Кетлинг, Хочимирска, Богуш и докато пан подкоможият разказваше, тя започна да се перчи пред тях.
Володиовски дойде само миг след разотиването на жените.
След като се наситиха на приветстването си, умореният малък рицар седна да вечеря. А Башка седеше до него и сама му сипваше храна в чиниите и доливаше медовина в чашата. Той ядеше и пиеше с апетит, защото през целия ден не беше сложил почти нищо в уста. През паузите разказваше по нещичко, а Башка слушаше с блеснали очи, разтърсваше глава според обичая си и питаше:
— Аха! Е, и какво? Е, и какво?
— Между тях се намират силни мъже и страшно храбри, но човек мъчно може да попадне на турчин, майстор във фехтовката — казваше малкият рицар.
— Значи и аз бих могла да си премеря силите с всеки от тях?
— Разбира се! Само че няма да си ги премериш, понеже не ще те взема!…
— Поне един път в живота! Знаеш ли, Михалко, че когато ти отиваш извън стените, аз дори не съм неспокойна. Аз зная, че тебе никой няма да те засегне…
— Ами не могат ли да ме застрелят?
— Я мълчи, да не би да няма Бог? Ти не ще позволиш да те съсекат, а това е най-важното!
— На един, на двама няма да се дам.
— Нито на трима, Михалко, нито на четирима!
— Нито на четири хиляди! — рече Заглоба, като я имитираше. — Да знаеше, Михале, какво правеше тя, когато подкоможият разказваше! Мислех, че ще се пукна от смях. Кълна се в Бога! Така пръхтеше с нос като коза и гледаше в лицето всяка жена поред дали се наслаждава, както трябва. Накрай се уплаших, че ще почне да прави рогачи, а такава гледка не би била особено изискана.
Малкият рицар се попротегна след яденето, защото беше много уморен, внезапно привлече жена си до себе си и рече:
— Квартирата ми в замъка е вече готова, но така не ми се ще да се връщам!… Башка, аз като че ли ще остана тук?…
— Както искаш, Михалко! — отговори Баша и сведе очи.